— По час. Сигурна съм, че Виолет и Артур ще издържат по-дълго от мен, но нямаме представа в колко часа са започнали. — Сърцето ми се сви, защото мисията ни започваше да ми се струва все по-глупава, отколкото в коридора на топлото, безопасно училище.
— Чакай! — изсъска решително Джорджия. — Портата се отваря. Излиза… Я, че това е Артур! Сложил си е моторджийска каска, но знам, че е той. Облякъл е същото кожено яке, с което беше вчера в кафенето.
Опитах се да надникна над рамото й, но тя ме блъсна назад.
— Шшшт! — настоя тя, въпреки че бяхме на много метри и той нямаше да ни чуе. — Подкара съвсем бавно до кръстовището. Слиза и изтласква мотора назад на тротоара. Боже мили, той крие ли се? — Гласът на Джорджия прозвуча истерично.
— Какво означава това „крие се“? — Избутах я настрани. — Не виждам никого.
— Гледай внимателно. Погледни към далечния край на улицата. Точно зад последна сграда. Там се скри.
— Видя ли ни?
— Не! Дори не погледна насам, когато излизаше.
— Защо тогава…
— Чакай! — прекъсна ме Джорджия. Надигнах се на пръсти и надникнах зад ъгъла. Едно такси мина покрай нас и паркира пред hotel particulier. Портата се отвори отново и Виолет излезе, огледа се и в двете посоки, след това скочи в таксито. Ние се отдръпнахме, изчакахме цяла секунда, след това отново надникнахме зад ъгъла.
Таксито потегли към края на улицата и зави наляво по еднопосочна улица. Двете с Джорджия нахлузихме каските си за секунда, метнахме се на взетия назаем скутер и се насочихме към Рю дьо Гренел. В същото време видяхме как моторът на Артур излезе на пътя и потегли след таксито на Виолет. Ние завихме наляво и останахме на няколко коли зад Артур.
През следващите двайсет минути маневрирахме между автомобили и камиони, опитвахме се да се скрием, въпреки че Артур нито веднъж не се обърна назад. Бе насочил цялото си внимание към таксито на Виолет и очевидно използваше същата тактика като нас, за да е сигурен, че тя няма да го види. Насочихме се на север, пресякохме реката, подминахме Лувъра и пресякохме града, докато стигнем стръмния хълм Монмартър.
— Отправят се към „Сакре Кьор“ — извиках аз и вдигнах поглед към базиликата с бял купол, кацнала на хълма. Хладилен камион, който превозваше кисело мляко, ни служеше за прикритие от няколко пресечки насам, но той неочаквано спря по средата на улицата и шофьорът скочи, за да направи доставка. Забелязахме Артур на половин пресечка пред нас. Паркираше мотора си в основата на стълбите при улица „Фоятие“ — забележителност, която почти всеки човек по света познаваше от черно-белите пощенски картички от Париж. От двете страни на многобройните стълби се виждат старомодни улични лампи, толкова характерни за стария Париж, че човек очаква всички наоколо да затанцуват канкан, както в „Мулен Руж“.
— Бързо! — извиках аз. Джорджия спря зад мотора на Артур и заключи скутера към една лампа. Около нас имаше много хора, така че ако той се обърнеше, нямаше да забележи как пухтим нагоре по стълбите. Щом стигна на върха, се обърна надясно и затича към далечния край на църквата. Слънцето бе точно над нас, белият камък на църквата бе ослепителен и ни пречеше да следим Артур, докато се провираше между групите туристи и пилигрими, наредили се на опашка, за да влязат в базиликата.
Той се скри в тълпата, скупчила се в далечния край на църквата. Провирахме се през множеството, за да го доближим, и аз протегнах ръка, за да не изгубя Джорджия, но вместо нейната стиснах ужасно космата ръка. Висок мъж в бейзболна шапка с надпис „Готиняги сте, каубои“, ме погледна развеселено.
— О, здрасти! — рече той с тексаски акцент.
— Извинете — избъбрих смутено и се огледах за Джорджия. Забелязах я на няколко крачки пред мен, повлечена от група туристи с гид, който размахваше италианско знаме. Тъкмо бе забелязала, че ме няма, и се обърна, за да ме потърси с поглед, когато групата се люшна на една страна и аз отново я изгубих от поглед.
Измъкнах се от американската група туристи и хукнах към мястото, където бях видяла Артур за последно, завих зад същия ъгъл като него.
Попаднах в сумрак, когато заобиколих базиликата и се озовах на безлюден каменен двор, който стигаше до пропаст. Трябваше ми малко време, за да привикнат очите ми с този скрит от слънцето двор, където нямаше туристи и цареше тишина като в крипта.