Дворът се оказа просторен — с формата и размера на ледена пързалка. Външният му край стигаше до пропастта и бе ограден от железен парапет, който да предпазва неканените посетители. Внушителни статуи на светци и ангели ограждаха двора, хвърляха странни сенки и създаваха призрачна атмосфера. Джорджия не се виждаше.
Примигнах и се огледах за Артур. Забелязах го съвсем наблизо, прикрил се зад статуя. Беше вперил поглед в хора, застанали в най-тъмните сенки. Точно пред мен се издигаше огромната статуя на архангел на отмъщението, коленичил с протегнат меч, докато отблъскваше невидим противник. Последвах примера на Артур и пропълзях зад скулптурата, приклекнах под ръката с меча и присвих очи към фигурите в другия край на двора.
Момиче с дънки говореше авторитетно на двама едри мъже, които ми се сториха страшни. Потръпнах, когато познах двамата нума от галерията на деди.
Момичето замахна с ръка и се обърна леко. Притиснах уста с ръка, за да не се издам.
— Не може да бъде — прошепнах. Какви ги вършеше Виолет? Очевидно не се страхуваше от нума. А пък те слушаха внимателно всяка нейна дума.
Погледнах към Артур. Той наблюдаваше същата сцена като мен, въпреки това се криеше. Нищо не разбирах.
Неочаквано разбрах какво става и ми се догади. Притиснах ръка към корема си и отправих безмълвна молитва да не повърна точно тук.
Трети мъж се показа от сенките зад църквата. Артур говореше с него в „Ла Палет“. След като видях с какво е облечен — дълго кожено палто, сякаш създадено специално за лорд от ренесанса в театрална постановка — се сетих къде съм го виждала. Това бе същият мъж между гробовете на „Пер Лашез“ в деня на погребението на Филип. Значи с право се бях уплашила. Защото сега, в това нямаше никакво съмнение, аз забелязах обезцветяването около него, което означаваше едно. И той беше нума.
Новодошлият се отпусна на коляно пред дребната дама-ревенант, склони глава и вдигна ръката й към устните си. Тъкмо когато Виолет го докосна по главата и му даде знак да се изправи, видях как някой изтича покрай мен и се втурна към средата на двора. Заслепена от неочакваната промяна на светлината, тя се провикна:
— Кейт?
Как само ми се искаше да протегна ръка и да я дръпна настрани, на сигурно място. Исках да я предупредя да се скрие, да не се издава. Бях закъсняла. В този момент Виолет се обърна и забеляза сестра ми.
36.
Виолет се хвърли към Джорджия, водена от заслепяващ бяс.
В първия момент останах като закована на мястото си. Умът ми се опитваше да отрече онова, което очите твърдяха, че е истина. Не бе възможно Виолет да им среща с нума. Артур беше предателят.
Парченцата от пъзела започнаха да се подреждат в ума ми. Виолет прояви нездрав интерес към „Безсмъртна любов“. Спомних си и разочарованието й, когато не успя да се добере до книгата. Скоро след това жилищата на ревенанти в Париж бяха обърнати наопаки от нума, които са търсели… не документи, ами книгата.
Ето и поредното парченце: в деня, след като върнах книгата на Гаспар в библиотеката, книгата на деди, която очевидно вървеше с другата, ако някой искаше да намери guerisseur, беше открадната. Някой бе открил тайната и беше изпратил нума при Гуенел. След като не бяха успели да говорят с нея, бяха дотичали при мен с въпроси за Героя. Сега вече ми ставаше ясно, че Виолет стои зад цялата тази работа.
Защо се интересуваше толкова много от Героя? Пред мен се държа така, сякаш ставаше въпрос за глупава приказка от древността. Защо изобщо й пукаше?
Може пък да вярваше. Тъкмо тя бе предложила да дойде в Париж и да помогне на Жан-Батист. По този начин щеше да остане да живее в един дом с Венсан. Замислих се над неспирните й въпроси за нас двамата като двойка и начина, по който общувахме. Откакто се познавахме, така и не спря да ме разпитва за Венсан и таланта му в една или друга област. Ето че всичко си дойде на мястото. Поради незнайно каква причина единственото желание на Виолет бе да се добере до Героя.
Имах чувството, че сърцето ми се е качило в гърлото, когато излязох иззад статуята и се затичах към тях. Забелязах как Артур излиза от скривалището си и хуква към мен. Забързах, тъй като все още не бях сигурна той на чия страна е.
Преди да успея да се добера до сестра си, Виолет я блъсна с всички сили назад, после я притисна към парапета.
— Какво търсиш тук? — изкрещя тя, докато Джорджия поглеждаше уплашено надолу към пропастта. След това бързо се изправи.
— Въпросът е ти какво правиш тук, недорасла госпожице Мата Хари. — Гневът и ядът на Джорджия й придаваха — поне привидно — самоувереност, но аз веднага долових страха й. Виолет отново замахна към нея, но сестра ми стисна парапета с две ръце и ритна Виолет в бедрото.