Нека побързаме да кажем, че от всички получели подаръци този като че ли трогва най-дълбоко Нелсън; той го приема с явно удоволствие, поставя го в кабинета си, облегнат до стената, точно зад креслото, където сяда, когато се храни. Но един стар прислужник, огорчен от тази послесмъртна мебел, склонява адмирала да го преместят на долната палуба.
Когато ужасно обезобразеният Нелсън напуска „Фулминънт“ заради „Вангард“, ковчегът, за който не били намерили още място на новия кораб, останал няколко месена на предната палуба. Когато един ден офицерите от „Фулминънт“ се възхищавали от подаръка на капитан Хелоуел, Нелсън им извикал от кабината си:
— Възхищавайте се, колкото желаете, господа, но той не е приготвен за вас.
Най-после при първия удобен случай Нелсън го изпратил на своя тапицер в Англия, с молба да го тапицира веднага с кадифе, защото при такъв занаят собственикът можел всеки момент да има нужда от него и желаел да му е под ръка, когато дотрябва.
Излишно е да добавим, че убит след седем години при Трафалгар, Нелсън е бил погребан в същия ковчег.
Да продължим сега разказа си. Казахме, че Нелсън бе изпратил с лек кораб вестта за Абукирската победа в Неапол и в Лондон. Щом получи писмото на Нелсън, Ема Лайона изтича у кралица Каролина и й го предаде отворено; кралицата го прегледа набързо, извика или по-точно изрева от щастие; повика синовете си, краля, разтича се като обезумяла из двореца, като прегръщаше всеки срещнат, притискаше в обятията си носителката на радостната вест и повтаряше неуморно:
— Нелсън! Храбрият Нелсън! Спасителят! Освободителят на Италия! Бог да те закриля! Бог да те пази!
После, без да иска и да знае за френския посланик Гара — същия, който бе прочел на Людовик XVI смъртната присъда и бе изпратен сигурно от Директорията като предупреждение за неаполитанските владетели, — уверена, че няма защо да се страхува вече от Франция, тя заповяда да започнат явно, открито, дръзко необходимите приготовления за посрещането на Нелсън в Неапол с почести, каквито се оказват на победител.
И за да не остане назад от другите владетели, като се смяташе повече задължена от тях, защото е била двойно по-заплашена поради присъствието на френските войски в Рим и поради провъзгласяването на Римската република, тя представи на краля чрез първия министър Ектън грамота за даване на Нелсън титлата херцог Ди Броите с три хиляди английски лири годишна рента, а самият крал си запазваше правото при предаване на грамотата да му подари лично сабята, която Людовик XIV подарил на сина си Филип V при заминаването му да заеме испанския престол, предадена след това от Филип V на сина му Дон Карлос, когато той пък заминал да завладее Неапол.
Освен неоценимата историческа стойност тази сабя, определена по нареждане на Карл III само за защитника или спасителя на Двете Сицилии, се оценяваше поради диамантите, които я украсяваха, на пет хиляди английски лири или на сто двадесет и пет хиляди френски франка.
Кралицата бе решила от своя страна да направи на Нелсън подарък, на който в неговите очи не можеха да се равняват никакви титли, благоволения и богатства, дадени от земни царе. Решила бе да му подари Ема Лайона, за която той копнеете от пет години насам.
И така, още сутринта на този паметен 22 септември 1798 година тя каза на Ема Лайона, отстранявайки, кестенявите коси, за да целуне това невярно чело, така чисто наглед, че би могло да мине за ангелско:
— Скъпа ми Ема! За да мога аз да остана крал, а следователно и ти кралица, този човек трябва да бъде наш. Но за да бъде той наш, ти трябва да бъдеш негова.
Ема наведе поглед, взе, без да продума, двете ръце на кралицата и пламенно ги целуна.
Да разкажем сега защо Мария-Каролина можеше да отправи такава молба или по-скоро да даде такава заповед на лейди Хамилтън, съпругата на английския посланик.
III
МИНАЛОТО НА ЛЕЙДИ ХАМИЛТЬН
В краткия и непълен портрет на лейди Хамилтьн, който се опитахме да скицираме, ние казахме: странното минало на тая жена. И наистина, ничия съдба не е била по-необикновена от нейната; ничие минало не е било едновременно по-мрачно и по-ослепително от нейното; тя не бе узнала никога нито точната си възраст, нито точното си месторождение; в най-ранните си спомени се виждаше като три-четиригодишно дете, облечено в бедна платнена рокля, пристъпващо босо по планински път сред мъглите и дъжда на една северна страна, стиснало с премръзналата си ръчица дрехата на майка си, бедна селянка, която го прегръщаше, когато детето вече не можеше да върви от умора или когато трябваше да минават през рекички, пресичащи пътя.