Тя имаше приятелка на име Фани Стронг, която пък имаше брат Ричард. Ема никога не бе любопитствала да знае какво работи Фани, макар че я виждаше всякога облечена по-добре, отколкото средствата й позволяваха; навярно, казваше си тя, Фани получава пари за тоалети от съмнителните доходи на своя брат, който минаваше за контрабандист.
Един ден, когато — вече четиринадесетгодишна — се беше спряла пред магазин за огледала, за да се огледа в голямото рекламно огледало, Ема усети, че някой я побутва по рамото. Беше Фани Стронг, която я измъкваше по този начин от унеса.
— Какво правиш тук? — запита Фани.
Ема се изчерви и не отговори. За да каже истината, би трябвало да признае: „Оглеждах се и виждах, че съм хубава“.
Но Фани Стронг не се нуждаеше от отговор, за да разбере какво става в сърцето на Ема.
— Ах! — въздъхна тя. — Ако бях красива като тебе, не бих стояла дълго в този ужасен край.
— Къде би отишла? — попита Ема.
— В Лондон, разбира се! Всички казват, че с хубаво лице в Лондон можеш да преуспееш… Иди там и като станеш милионерка, ще ме вземеш за прислужничка.
— Искаш ли да отидем заедно? — запита Ема Лайона.
— На драго сърце, но как? Аз нямам дори шест пенса, а не вярвам и Дик да е по-богат от мене.
— Аз — каза Ема — имам четири гвинеи.
— Това е повече, отколкото е потребно за тебе, мене и Дик! — извика Фани.
И решиха да заминат.
Следващия понеделник, без да се обадят някому, бегълците заминаха от Честър с дилижанса за Лондон. Когато стигнаха станцията, където спираше честърският дилижанс, Ема раздели с Фани Стронг останалите двадесет и два шилинга.
Фани Стронг и брат й имаха адреса на един хан, където отсядаха контрабандисти; той се намираше на малката уличка Вилърс, между Темза и булевард Странд. Ема остави Дик и Фани да търсят тази квартира, а сама нае кола, за да отиде на Кевъндиш скуеър № 8.
Едуард Роумни отсъстваше; не знаеха къде е, нито кога ще се завърне; предполагаха, че е във Франция, и не го очакваха по-рано от два месеца. Ема се слиса. Тази толкова естествена възможност за отсъствие на Роумни дори не бе й минала през ум. Но друга мисъл проблесна в съзнанието й: тя се сети за мистър Джеймс Хауардън, който на заминаване от бащиния дом й бе оставил толкова мило двете гвинеи, послужили за заплащане на по-голямата част от пътните разноски.
Той не бе й дал адреса си; но тя бе носила два-три пъти в пощата писмата до жена му. Хирургът живееше на Лейстър скуеър № 4. Ема се качи отново на файтона и каза да й закарат на Лейстър скуеър, който се намира недалеко от Кевъндиш скуеър, и почука разтреперана на вратата. Докторът беше у дома си.
Благородният човек се оказа такъв, какъвто тя се надяваше да го намери; след като му разказа всичко, той я съжали, обеща да се погрижи за нея и междувременно я настани у дома си като компаньонка на мисис Хауардън.
Една сутрин той съобщи на девойката, че й е намерил място в един от първите бижутерийни магазини на Лондон, но в навечерието на постъпването й в този магазин пожела да я зарадва, като я заведе на театър.
Когато завесата се вдигна в театър Дръри Лейн, тя откри пред очите й един непознат свят; представяха „Ромео и Жулиета“, несравним любовен блян, какъвто не съществува на никакъв друг език; Ема се завърна влудена, замаяна, опиянена; не заспа цялата нощ, стараеше се да си припомни откъси от двете великолепни балконски сцени.
На сутринта постъпи в магазина; но преди да отиде, попита мистър Хауардън къде би могла да си купи пиесата, която бе гледала предната вечер. Мистър Хауардън отиде в библиотеката си, взе оттам един том със съчиненията на Шекспир и й го даде.
След три дни тя знаеше наизуст ролята на Жулиета; мечтаеше как ще отиде отново на театър, за да се опие отново от сладостната отрова, съставена от вълшебното сливане на поезията и любовта; искаше на всяка цена да влезе в омагьосания свят, в който само бе надзърнала, когато великолепна каляска спря пред вратата на магазина. Жената, слязла от каляската, влезе в магазина с властната походка, която богатството ни придава. Ема ахна от изненада: познала бе мис Арабел.
Мис Арабел също я позна, но не каза нищо, купи скъпоценности за седем-осемстотин английски лири и помоли продавача да изпрати покупката й с новата продавачка, като определи в колко часа ще се завърне у дома си.
Новата продавачка беше Ема.
В определения час я настаниха във файтон с накитите и я изпратиха в дома на мис Арабел. Красивата куртизанка я чакаше; тя беше на върха на благополучието си: беше любовница на седемнадесетгодишния принц регент. Тя накара Ема да й разкаже всичко, после я запита не иска ли, вместо да се завърне в магазина, да дочака завръщането на Роумни у нея, за да я развлича в мигове на скука. Ема я попита само за едно нещо — дали ще й се позволява да ходи на театър. Мис Арабел отговори, че всякога, когато самата тя не посещава спектаклите, ложата й ще бъде на разположение на Ема.