На отиване към черквата Санта Клара, както и на връщане оттам каляските трябваше да се движат едва-едва, дотолкова улиците бяха препълнени с народ. Несвикнал с шумните външни излияния на южните народи, Нелсън беше опиянен от виковете: „Да живее Нелсън! Да живее нашият освободител!“, повтаряни от сто хиляди уста, и заслепен от разноцветните кърпички, развявали от сто хиляди ръце.
Нещо го учудваше все пак сред шумното великолепие на тържественото посрещане — това беше свободата на ладзароните, които се качваха по стълбата и по капрата на кралската каляска, необезпокоявани от кочияша, лакеите или бегачите, подръпва-ха краля за плитката на перуката или за носа, наричаха го побратиме Назоне, говореха му на ти, питаха кога ще излезе да продава риба в Мерджелина или да яде макарони в Сан Карло. Това нямаше нищо общо с величественото държание на английските крале и с благоговейната почит, с която се отнасяха към тях; но Фердинанд изглеждаше така щастлив от тези фамилиарности, отговаряше така весело с шеги и грубости от вида на тия, които му отправяха, удряше такива здрави плесници, когато му подръпваха прекалено силно плитката, че докато пристигнат пред вратата на посолството, Нелсън започна да вижда в тази размяна на волности само излияния на деца, влюбени в баща си и слабост на баща, прекалено снизходителен към децата си.
Нов блясък очакваше тук самолюбието му.
Вратата на посолството беше преобразена в огромна триумфална арка, украсена с новия герб, даден от английския крал на победителя при Абукир заедно с титлата лорд и Нилски барон. От двете страни на вратата се издигаха две позлатени мачти, каквито поставят в тържествени случаи на венецианската Пиацета, а на върха им върху дълги тесни червени флагчета, развя-вани от морския ветрец, признателният народ можеше да прочете написано със златни букви името на Харис Нелсън.
Над стълбището, превърнато в свод от лаври, най-редки цветя образуваха инициалите от името на Нелсън. Копчетата по ливреите на прислугата, порцелановите сервизи, всичко, дори покривките на огромната трапеза от осемдесет куверта, наредена в картинната галерия, всичко, включително кърпите за хранене на гостите, носеше двата инициала, обградени с малък лавров венец; тиха музика, която нямаше да пречи на разговорите, долиташе отнейде заедно с леки парфюми; подобно вълшебния дом на Армида, просторният дворец беше изпълнен с витаещи във въздуха ухания и невидими мелодии. За да заемат местата си на трапезата, гостите очакваха само пристигането на двамата духовници, архиепископа Капече Дзурло и кардинал Фабрицио Руфо.
Щом пристигнаха и те, според правилата на дворцовия етикет, който повелява кралете да са навсякъде като у дома си, лакеите обявиха, че трапезата на техни величества е сложена.
На Нелсън беше отредено място срещу краля, между кралица Мария-Каролина и лейди Хамилтън.
Като древния неаполитанец Апиций — комуто Тиберий връщал от Капрея калканите, когато ги намирал прекалено едри или много скъпи, и който се самоубил, когато му останали само няколко милиона, под предлог, че няма смисъл да живееш, щом си разорен — сър Уилям Хамилтън, поставяйки науката в услуга на гастрономията, бе наложил контрибуция върху произведенията от целия свят.
Хиляди свещи, отразени в огледалата, свещниците, кристалите, разливаха из вълшебната галерия по-ослепителна светлина от тая на слънцето в най-горещите часове на най-ясните и прозирни летни дни. Озарила златните и сребърни везби, отразена в разноцветните искри от медалите, ордените, диамантените кръстове по гърдите, тази светлина обгръщаше сякаш гостите с ореола, който превръща в очите на робските народи кралете, кралиците, князете, придворните, с една дума, големците на тоя свят, в полубожества, в по-висши, привилегировани създания.
При всяко ново ястие се пиеха наздравици; примерът бе даден от крал Фердинанд, който произнесе първия тост за славно царуване, безоблачно преуспяване и дълголетие на любимия му братовчед и августейши съюзник, английския крал Джордж III.
Противно на всички правила, кралицата вдигна наздравица за Нелсън, спасителя на Италия; Ема Лайона последва примера й и пи за Нилския герой, след това му подаде чашата, до която бе допряла устните си, превърнали виното в пламък; и при всяка наздравица гръмваха бурни овации и ръкопляскания, които щяха сякаш да съборят залата.