Мъжът затвори грижливо вратата зад себе си и пое по тясна пътечка, която се изкачваше стръмно по насипа, спускаше се също така стръмно към морето и се насочваше право към двореца на кралица Джована. Само че вместо да отведе до двореца, пътечката стигаше до остра скала, която се издигаше на десет-дванадесет стъпки над пропастта. Вярно е, че в този момент на скалата беше подпряна дъска, опряна с другия си край върху рамката на прозорец от първия етаж на двореца, образувайки но този начин подвижен мост, тесен почти колкото острието на бръснача, по което човек трябва да мине, за да стигне до Мохамедовия рай. Но при все че мостът беше толкова тесен и подвижен, мъжът с плаща тръгна по него безгрижно като човек, свикнал с този път; само че когато той наближи прозореца, друг мъж отвътре свали маската си и препречи пътя на новодошлия, като опря пистолет в гърдите му. Идващият очакваше сякаш това препятствие, защото не прояви никакво безпокойство и без да се развълнува, без дори да даде вид, че се е уплашил, направи някакъв масонски знак, прошепна на оня, който му препречваше пътя, началото на някаква дума, която другият доизрече, освобождавайки в същото време достъпа в развалината, и мъжът с плаща слезе от перваза на прозореца в стаята.
Щом слезе, новодошлият поиска да замести другаря си на поста пред прозореца, какъвто беше навярно обичаят, за да чака следващия посетител — както на стълбите в кралската гробница Сен Дени последният починал френски крал очаква своя заместник.
— Безполезно — каза другарят му, — всички сме вече тук с изключение на Веласко, а той ще дойде едва в полунощ.
Двамата напрегнаха сили и издърпаха подвижния мост, който водеше от скалата до сградата, изправиха го до стената и след като отнеха на непосветените всяка възможност да стигнат дотук, изчезнаха във вътрешността на развалините, където беше още по-тъмно, отколкото навън.
Но колкото и дълбок да беше този мрак, той не криеше никакви тайни за двамата другари: те тръгнаха без колебание по нещо като коридор, където през пукнатините в тавана проникваха искрици звездна светлина, и стигнаха така до първите стъпала на стълба без парапет, достатъчно широка все пак, за да може да се върви без опасност по нея. До един прозорец в стаята, до която отвеждаше стълбата, с изглед към морето, се съзираше човешка фигура, която поради своя по-плътен черен цвят се виждаше отвътре, но не би могла да бъде забелязала отвън.
Този полупризрак се обърна при шума на стъпките.
— Събрахте ли се всички? — попита той.
— Да, всички сме — отвърнаха двата гласа.
— Тогава — каза призракът — остава ни да чакаме само пратеника от Рим.
— А закъснее ли малко, съмнявам се дали ще може да дойде, поне тази нощ — каза мъжът с плаща, като хвърли поглед към вълните, започнали вече да се пенят от първия лъх на сироко.
— Да, морето се сърди — отговори призракът. — Но ако този човек е наистина обещаният от Еторе, той няма да се спре пред такава дреболия.
— Пред такава дреболия! Добре го каза, Габриеле! Задуха ли южен вятър, след един час морето ще бъде недостъпно: казва ти го племенник на адмирал.
— Ако не дойде по море, ще дойде по суша, ако не дойде с лодка — ще доплува, ако не доплува — ще пристигне с балон — обади се младежки, свеж и силен глас. — Знам си аз човека, защото съм го виждал на дело. Щом е казал на генерал Шанпионе: „Ще отида!“, значи ще дойде, дори ако трябва да мине през ада.
— Пък и не е закъснял — продължи мъжът с плаща. — Срещата ни е между единадесет часа и полунощ, а — той раздрънка един будилник, — както виждате, няма още единадесет.
— Тогава — каза този, който се бе обявил за адмиралски племенник и смяташе, че на това основание разбира от време — на мене като най-млад се пада да остана на пост пред прозореца, а вие, зрели и разумни мъже, да разисквате. Слезте в съвещателната зала, аз ще остана тук и ще ви предупредя, щом зърна лодка със светлинка на носа.
— Няма какво да разискваме, но има да си разменим някои новини. Съветът на Николино е добър, макар че е от луда глава.
— Ако ме смятате наистина за луда глава — каза Николино, — тук има четирима още по-луди от мене: тези, които знаят, че съм луд и въпреки това са ме приели в своите заговори. Защото, скъпи приятели, макар да се наричате филомани и да се събирате под предлог за научни съвещания, вие сте чисто и просто франкмасони, една забранена секта в кралството на Двете Сицилии, и заговорничите за свалянето на негово величество крал Фердинанд и за провъзгласяването на Партенопска република, а това престъпление се нарича държавна измяна и влече смъртно наказание. За смъртното наказание ние с моя приятел Еторе Карафа малко искаме да знаем, защото като патриции ще ни отсекат главите, а такава злополука не наврежда на герба ни, но ти, Мантоне, ти, Скипани, и Чирило, който е долу, всички вие, смели, храбри, учени, достойни хора, сто пъти по-ценни от нас, но за жалост родени като простосмъртни, ще бъдете чисто и просто обесени. Ах, как ще се смея, скъпи приятели, когато от прозорчето на манайата49 ви гледам как се люшкате на въжето, ако, разбира се, светейшият синьор дон Паскуале ди Симоне не ме лиши от това удоволствие по заповед на нейно величество кралицата… Хайде, вървете да разисквате! И ако има да се върши нещо невъзможно, за каквото е годен само някой луд, спомнете си за мене.