После взе шапката и чадъра си и излезе.
Улиците бяха още задръстени от шумни тълпи; два-три огъня горяха на самия дворцов площад; на жарта им печаха късове месо от коня на Ферари. Самият нещастен куриер беше разсечен на парчета. Едни бяха грабнали нозете, друга ръцете; наболи ги бяха на заострени тояги — ладзароните нямаха още нито пики, нито щикове — и разнасяха из улиците тия отвратителни трофеи с викове:
— Да живее кралят! Смърт на якобинците!
По стръмното нанадолнище на Гиганта рицарят срещна бекайото, който бе грабнал главата на Ферари, запушил устата с портокал и я носеше набедена на тояга.
Като видя добре облечения мъж — доброто облекло беше в Неапол признак за либерални възгледи, — бекайото реши да накара рицаря да целуне главата на Ферари. Но както казахме, рицарят не беше човек, който отстъпва пред заплахи. Той отказа да целуне окървавената глава и отблъсна грубо гадния убиец.
— Ах, проклет якобинец! — извика бекайото. — Аз съм решил, че ще се целунете с тая глава, и mannaggia la madonna, ще се целунете.
И повтори опита си.
Рицарят, който нямаше друго оръжие освен чадъра си, започнала се защитава с него. Но при виковете на бекайото: „Якобинец! Якобинец!“ всички негодници, които обикновено се отзоваваха на този вик, дотичаха веднага и около рицаря вече се бе образувал заплашителен кръг, когато един мъж си проби път, претърколи на десетина крачки бекайото с ритник в гърдите, извади сабята си и застана пред рицаря:
— Хубав якобинец! — извика той. — Рицарят Сан Феличе, библиотекар на негово височество Калабрийския херцог! Е-е! — продължи той, като развъртя сабята си. — Какво искате от рицаря Сан Феличе?
— Капитан Микеле! — извикаха ладзароните. — Да живее капитан Микеле! Той е от нашите!
— Трябва да викате не „Да живее капитан Микеле“, а, „Да живее рицарят Сан Феличе“! И то веднага!
Тълпата, на която е все едно дали ще вика „Да живее еди-кой си“ или „Смърт на еди-кого си!“, стига само да вика, изрева в един глас:
— Да живее рицарят Сан Феличе!
Само бекайото мълчеше.
— Слушай — каза Микеле, — като са те натупали здравата пред вратата на градината му, това не е основание да не извикаш „Да живее рицарят“!
— Ами ако не ми се вика? — възрази бекайото.
— Щом на мене ми се ще да викаш, и ще пееш дори! Хайде — продължи Микеле, — „Да живее рицарят Сан Феличе“, и то незабавно, или ще ти наредя и другото око!
И завъртя сабята си около главата на бекайото, който страшно пребледня, повече от срам, отколкото от гняв.
— Микеле, драги — намеси се рицарят, — остави на мира човека… Виждаш, че не ме познава.
— А като не ви познава, това не е основание да ви кара да целувате главата на нещастника, когото е убил. По-добре е наистина да целунете тази глава на честен човек, отколкото неговата, която е на негодник.
— Чувате ли го? — изрева бекайото. — Нарича якобинците честни хора!
— Млъкни, нещастнико! Ти знаеш много добре, че този човек не беше якобинец. Беше Антонио Ферари, кралски куриер и един от най-доблестните служители на негово величество. Ако не ми вярвате, питайте рицаря. Рицарю, кажете на тия хора, които не са лоши, но за жалост са тръгнали подир лош човек, кажете им какъв беше нещастният Антонио.
— Приятели — каза рицарят, — Антонио Ферари, когото току-що убиха, е наистина жертва на някаква нещастна грешка, защото той беше един от най-преданите служители на нашия добър крал, който го оплаква в този миг.
Тълпата слушаше смаяна.
— Ха сега кажи, че тази глава не е на Ферари и че Ферари не е бил честен човек! Казвай, хайде казвай, та да имам право и аз да разсека другата половина на лицето ти!
И Микеле вдигна сабя над главата на бекайото.
— Милост! — извика негодникът и падна на колене, — ще кажа всичко, каквото поискаш.
— А пък аз ще кажа само едно — че си страхливец! Махай се и ако пак ми се изпречиш на пътя, дай си труд да се отдръпнеш двадесет крачки напред, надясно или наляво.
Бекайото се отдръпна сред дюдюканията на същата тълпа, която само преди миг му ръкопляскаше, а сега се раздели на две: едната част тръгна подир него, като продължаваше да го обижда, другата тръгна подир Микеле и рицаря с викове:
— Да живее Микеле! Да живее рицарят Сан Феличе! Микеле се спря пред вратата на градината, за да отпрати придружаващите ги; рицарят се прибра у дома си и както казахме, повика Луиза.
Разказахме вече какво бе видял от прозорците на библиотеката и какво му се случи при слизането по стръмнината на Гиганта: две обстоятелства, достатъчни според нас да обяснят бледността му.