Още щом каза на Луиза защо се е върнал, тя пребледня по-вече от него; но не каза нито дума, не направи никаква забележка; само попита:
— В колко часа е заминаването?
— Между десет часа и полунощ — отговори рицарят.
— Ще се приготвя — каза тя. — Не се безпокойте за мене, приятелю.
И се прибра в стаята си, под предлог да се приготви за заминаването, като заповяда трапезата за обяд да бъде готова както обикновено в три часа.
LXXVII
СЪДБА
Луиза се прибра не в своята стая, а в тази на Салвато. В борбата между дълга и любовта дългът бе надвил; но като пожертва любовта си пред дълга, тя смяташе, че с това е спечелила правото да поплаче за любовта. Затова, откакто каза на съпруга си: „Ще замина с вас“, Луиза много плака.
Тя не знаеше как да изпрати писмо до Салвато и не му писа, но бе получила още две писма от него.
Тази толкова пламенна любов, тази така дълбока радост, която откриваше във всеки ред от писмата на младия офицер, й разкъсваше сърцето, особено като помислеше на какво горчиво разочарование е обречен Салвато, когато, изпълнен с надежда и сигурност, очакващ да намери прозореца отворен и Луиза в стаята, където тя така горчиво плачеше в този миг, ще намери прозореца затворен и нито следа от Луиза. Но въпреки това тя не се разкайваше за това, което бе обещала или по-скоро предложила: дори ако трябваше да избира сега, когато часът за тръгване бе вече настъпил, тя би постъпила пак така, както вече бе решила. Повика Джованина.
Девойката дотича, видяла бе Микеле в кухнята и подозираше, че става нещо необичайно.
— Нина — каза господарката й, — тази нощ напускаме Неапол. На вас оставям грижата да приберете в куфарите вещите, които са необходими за всекидневния ми живот. Вие ги знаете не по-зле от мене, нали?
— Зная ги, разбира се — отговори камериерката, — и ще изпълня нарежданията на синьората, но синьората ще трябва да бъде така добра да ми обясни един въпрос.
— Какъв въпрос? Кажете, Нина — отговори Луиза Сан Феличе, малко изненадана от растящата твърдост в отговора на девойката при дадената заповед.
— За думите „напускаме Неапол“. Синьората каза такова нещо, струва ми се.
— Казах, разбира се.
— Дали синьората разчита да ме вземе със себе си?
— Да, ако желаете, но ако не ви е приятно…
Нина видя, че бе прекалила.
— Ако зависех само от себе си, с най-голямо удоволствие бих придружила синьората до края на света — каза тя, — но за нещастие имам семейство.
— Не е нещастие човек да има семейство, мила — възрази безкрайно нежно Луиза.
— Простете, синьора, ако говоря прекалено откровено…
— Няма защо да се извинявате. Казахте, че имате семейство, и щяхте да кажете навярно, че това семейство не ви позволява да напуснете Неапол.
— Да, синьора, сигурна съм в това — побърза да отговори Джованина.
— А ще ви позволи ли това семейство — продължи Луиза, току-що решила, че за Салвато ще бъде по-добре, като не намери нея, да намери някого, с когото ще може да разговаря за нея, вместо да се озове пред затворена врата и безгласен дом, — ще ви позволи ли това семейство да останете тук като доверено лице, натоварено да пази къщата?
— О, то се знае — извика Нина с оживление, което би отворило очите на Луиза, ако тя имаше и най-малко подозрение за чувствата, стаени в сърцето на девойката.
И добави по-спокойно:
— За мене ще бъде всякога чест и удоволствие да бдя за интересите на синьората.
— Добре тогава, Нина, макар да съм свикнала да ми прислужвате, ще останете — каза младата жена. — Може би няма да отсъстваме дълго. През време на това отсъствие, ако някой дойде да ме потърси — запомнете добре какво ви казвам, Нина! — ще кажете, че съпругът ми е бил длъжен да придружава принца, а пък аз съм била длъжна да придружавам съпруга си, ще кажете — защото, като не искате да напуснете Неапол, вие най-добре ще разберете колко трябва да страдам аз, че го напускам — ще кажете, че със сълзи на очи съм се сбогувала с всяка стая в този дом и с всяка вещ в тези стаи. А като кажете това, ще знаете, че не говорите празни думи, защото сте видели сълзите ми.
Гласът на Луиза заглъхна в ридания. Нина я гледаше почти радостно: господарката й бе закрила с кърпичка очите си и не можеше да зърне мимолетното изражение на лицето й.
— Ами… — тя се поколеба за миг — ако дойде синьор Салвато, какво да кажа на него?
Луиза откри лице и каза съвършено спокойно:
— Че продължавам да го обичам и ще го обичам, докато съм жива. А сега кажете на Микеле да не се отдалечава: трябва да говоря с него преди заминаването и разчитам да ме отведе до лодката.
Нина излезе.