Щом остана сама, Луиза долепи лице до възглавницата на леглото, целуна следата, оставена от собствената й глава, и също излезе. Часовникът току-що бе ударил три и с обичайната си, ненарушима точност рицарят влезе в трапезарията през вратата откъм кабинета му, докато Луиза влезе през вратата откъм спалнята.
Микеле беше на входната площадка.
Рицарят го потърси с поглед.
— Къде е Микеле? — запита той. — Надявам се, че не си е отишъл.
— Не — каза Луиза. — Ето го. Ела, Микеле! Рицарят те вика, а пък и аз трябва да поговоря с тебе.
Микеле влезе.
— Знаеш ли какво направи този момък? — попита рицарят и сложи ръка върху рамото на Луиза.
— Не — промълви младата жена, — сигурно нещо добро.
И добави тъжно.
— Из Маринела го наричат Лудия Микеле, но приятелството му към нас, поне според мене, е равно на разум.
— Ей Богу, чудесно казано! — обади се Микеле.
— Вярно е, че не си струва труда да го разправям — продължи Сан Феличе с кротката си усмивка, — аз съм така разсеян, та не ти казах нищо, когато се прибрах, но той по всяка вероятност ми спаси живота.
— Ами, ами! — промълви Микеле.
— Спасил ви е живота ли? Как? — запита Луиза с внезапно променен глас.
— Представи си, някакъв хубостник искаше да ме накара да целуна главата на нещастния Ферари и като не се съгласих да я целуна, ме нарече якобинец. А в сегашно време е опасно да те нарекат якобинец. Тази дума бе започнала вече да проявява своето въздействие, но Микеле се хвърли между тълпата и мене, развъртя сабя и онзи си отиде, продължавайки да ме заплашва, струва ми се. Какво ли може да има този човек против мене?
— Не против вас, а навярно против къщата. Помните ли какво ни разказа доктор Чирило за някакво убийство, станало под прозорците ви през нощта на 22 срещу 23 септември? Този човек е един от пет-шестимата негодници, така чудесно накълца-ни от оня, когото са искали да убият.
— А-ха-а! Под моите прозорци ли е получил раната под окото си?
— Тъкмо под вашите прозорци.
— Разбирам, че мястото му се струва зловещо, но какво общо имам аз с всичко това?
— Нищо, разбира се, само че случи ли ви се някога да имате работа из Стария пазар, ще ви кажа: „Ако нямате нищо против, синьор рицарю, не отивайте без мене.“
— Обещавам ти. А сега целуни сестра си, моето момче, и седни да обядваш с нас.
Микеле беше свикнал с тази чест, която рицарят и Луиза му оказваха от време на време. Затова прие без превземки поканата, особено сега, когато бе станал капитан и следователно бе изкачил по обществената стълба ония стъпала, които го разделяха от благородните му приятели.
Към четири часа на улицата пред вратата спря кола. Нина въведе секретаря на Калабрийския херцог; рицарят го покани в кабинета си, откъдето почти веднага излязоха.
Микеле се престори, че не е видял нищо.
След като излезе от кабинета и изпрати секретаря на принца, рицарят запита с поглед жена си дали може да има доверие в Микеле. Луиза знаеше, че Микеле ще умре за нея с по-голяма готовност, отколкото за рицаря, и кимна утвърдително.
Рицарят погледна за миг Микеле.
— Драги Микеле — каза той, — ще ни обещаеш, че няма да кажеш никому нито дума от тайната, която ще ти поверим.
— О-хо-о! Знаеш ли я, сестрице?
— Да.
— И трябва да мълча?
— Нали чу какво ти каза рицарят?
Микеле направи кръст на устата си.
— Говорете: все едно, че бекайото ми е отрязал езика.
— И така, Микеле, всички заминават тази вечер.
— Как всички? Кои точно?
— Кралят, кралицата, кралското семейство и ние.
Луиза се просълзи. Микеле я погледна бегло и забеляза сълзите.
— И закъде заминавате? — попита той.
— За Сицилия.
Ладзаронето поклати глава.
— О-о! — промълви рицарят.
— Нямам честта да съм съветник на негово величество — каза Микеле, — но ако бях, щях да му кажа: „Грешите, господарю.“
— Ах, защо няма той такива откровени съветници като тебе, Микеле!
— Казаха му го вече — продължи рицарят, — адмирал Карачоло и кардинал Руфо му казаха, но кралицата се уплаши, синьор Ектън се уплаши и след днешното убийство кралят реши да замине.
— А-ха-а! — промълви Микеле. — Сега започвам да разбирам защо между убийците видях Паскуале ди Симоне и бекайото. Колкото до Фра Пачифико, той, клетникът, беше там като магарето си — без да разбира нещо.
— Значи, Микеле — запита Луиза, — ти мислиш, че кралицата?…
— Ш-шт, сестрице! Такива работи не се приказват в Неапол, човек само ги мисли. Все едно! Кралят греши. Ако остане в Неапол, французите няма никога да влязат в столицата, никога! По-скоро всички ще измрем, но няма да ги пуснем! Ах! Ако народът знае, че кралят иска да замине!