— Но не бива да го узнае, Микеле. Затова те накарах да се закълнеш, че няма да кажеш нито дума от това, което ще ти съобщя. Както и да е — тази вечер заминаваме, Микеле.
— И сестрицата ли? — запита Микеле с глас, от който не бе успял да прогони напълно изненадата.
— Да, тя поиска да дойде, поиска да ме последва, милото дете — отговори рицарят, като протегна ръка през масата, за да улови ръката на Луиза.
— Ех — промълви Микеле, — можете да се похвалите, че сте се оженили за светица!
— Микеле!… — прекъсна го Луиза.
— Знам какво приказвам. А вие заминавате, заминавате тази вечер! Madonna! И аз бих искал да съм важна личност: тогава щях да замина заедно с вас.
— Ела, Микеле, ела! — извика Луиза, защото виждаше в лицето на Микеле другар, с когото би могла да разговаря за Салвато.
— За жалост е невъзможно, сестрице, всеки си има свой дълг. Твоят ти налага да заминеш, моят ми заповядва да остана. Аз съм капитан, народен водач, и съм запасал сабя не само за да я въртя над главата на бекайото, а за да се бия, да защитавам Неапол, да избия колкото е възможно повече французи.
Луиза не можа да прикрие трепването си.
— О, не се безпокой, сестрице — продължи със смях Микеле, — няма да ги избия всичките.
— Да приключим — продължи рицарят. — Ние ще отплаваме тази вечер от Витория, за да се качим на фрегатата на адмирал Карачоло зад крепостта дел Уово. Исках да те помоля да не оставяш сестра си и ако стане нужда, да я защитиш при качването в лодката, както преди два часа защити мене.
— О, в това отношение можете да бъдете спокоен, синьор рицарю. За вас съм готов да се оставя да ме убият, за нея — и да ме разсекат на парчета. Както и да е, ако народът знаеше, хубав бунт би станал!
— И така, Микеле — каза рицарят, като стана от трапезата, — имам честната ти дума — няма да оставиш Луиза, докато не я видиш настанена в лодката.
— Бъдете спокоен, отсега нататък ще се отделя от нея колкото сянката й в слънчев ден, особено като не зная кой какво е правил днес със собствената си сянка.
Рицарят трябваше да постави в ред книжата си, да опакова книгите, да вземе със себе си всички започнати ръкописи, затова се прибра в кабинета си.
А Микеле, който нямаше друга работа, освен да гледа сестра си, я загледа добродушно и като видя едрите сълзи, които се стичаха безгласно от хубавите й очи по бузите, каза:
— Все едно, има хора с голям късмет, и рицарят е от тях. Mannaggia la Madonna! Асунта не би направила за мене това, което ти правиш за него.
Луиза стана; колкото и бързо да се прибра в стаята си, колкото и пъргаво да затвори вратата, Микеле чу риданията, които я задавиха, щом остана сама.
Видяхме вече при друг случай, когато не Луиза, а Салвато напускаше Неапол, как стрелката на часовника се движеше полека и неуверено по циферблата. Две сърца следяха заедно с нас нейното движение; но опрени едно до друго, те сигурно страдаха от това по-малко, отколкото сега клетото самотно сърце, чиято единствена опора беше чувството за изпълнен дълг.
Както нравеше обикновено, Луиза само мина през стаята си, за да отиде на пръсти в стаята на Салвато. На минаване през коридора чу малко изненадана гласа на Джованина, която пееше една весела неаполитанска песен. При звука на тази малко ненавременна радост Луиза въздъхна и само си каза:
— Горката девойка! Радва се, че няма да напусне Неапол. Ако бях свободна и можех да остана като нея в Неапол, и аз щях да пея някоя весела неаполитанска песен.
Тя влезе в стаята още по-потисната отпреди поради тази радост, така противоречаща на нейната мъка. Излишно е да казваме какви мисли обзеха сърцето й, щом влезе в светилището на своята любов. Целият й живот мина отново пред очите й; казваме целият й живот, защото, според спомените си, тя бе живяла само през шестте седмици, които Салвато бе прекарал в тази стая.
И сега не само всеки ден, но всеки миг — от минутата, когато раненият бе положен върху страдалческото легло, до минутата, когато, облегнат на ръката й, вече почти оздравял, бе излязъл от този дом през прозореца към уличката; когато преди да се прехвърли, бе притиснал в първа и последна целувка устни върху нейните, вливайки своята душа в гърдите й — сега всеки ден и всеки миг, тъжен или весел, мрачен или светъл, минаваше пред нея. И както всякога със затворени очи, но с отворена дута, тя следваше дългата им бяла поредица, когато чу, че някой подраска леко на вратата и Микеле прошепна през ключалката с най-нежен глас:
— Аз съм, сестрице.
— Влез, Микеле, влез — отговори тя, — много добре знаеш, че всякога можеш да влезеш.
Микеле влезе с писмо в ръка.
Луиза втренчи поглед в писмото, задъхана, с протегнати ръце. Дали щеше да има безграничната утеха да получи в такъв миг още едно писмо от Салвато?