— Писмо от Портичи — каза Микеле. — Взех го от ръцете на раздавача и ти го нося.
— Ох, дай го, дай го! — извика Луиза. — От него е.
Микеле й подаде писмото и отиде да затвори вратата. Но преди да я затвори, попита:
— Да остана ли? Или да си отида?
— Остани, остани — извика Луиза. — Знаеш, че от тебе нямам тайни.
Микеле не излезе, но застана до вратата.
Луиза отвори нетърпеливо писмото и както винаги напразно се опита да чете. Сълзите и вълнението разстилаха пред очите й мъгла, която се разсейваше едва след няколко секунди.
Най-после можа да прочете:
„Сан Джермано, 19 декември сутринта.“
— В Сан Джермано е, или по-точно е бил там, когато е писал писмото — каза тя на Микеле.
— Чети, сестрице — отговори момъкът, — ще ти олекне.
Тя продължи — защото бе прекъснала четенето, за да си поеме дъх, като отметна глава назад и притисна писмото до сърцето си:
„Сан Джермано, 19 декември сутринта
Мила Луиза,
Позволете ми да споделя с Вас една голяма радост: току-що видях единствения човек, когото обичам с любов, равна, макар и съвършено различна, на любовта ми към Вас: видях баща си!
Какво прави и къде си намира, е тайна, която съм длъжен да запазя дори пред Вас и която въпреки това щях да Ви кажа, ако бях при Вас. Тайна от Вас ли? Наистина ми е смешно! Има ли човек тайни от втората си душа?
Току-що прекарах цяла нощ, от девет часа вечерта дори цяла нощ за смъртта и за Бога, цяла нощ аз му говорих за любовта си и за Вас.
Моят баща е — нещо много рядко — човек с възвишен дух и нежно сърце. Много е обичал, много е страдал и — съжалете го — не е вярващ.
Молете се за бащата, скъпи ангеле на сина, и Господ, който не може да Ви откаже нищо, може би ще го дари с вяра.
Друга жена, Луиза, навярно би се учудила, че не среща двадесет пъти в тия редове думите: «Обичам Ви!» Вие сте ги прочели вече сто пъти, нали? Да Ви говоря за баща си, за когото не мога да говоря с никого, да Ви кажа радостта си, че го видях, много добре разбирате, нали, че това значи да сложа във Ваши ръце сърцето си и да Ви кажа на колене: «Обичам Ви, моя Луиза, обичам Ви!»
Ето ме вече на двадесет левги от Вас, моя прелестна фея от Къщата с палмата, а когато получите това писмо, ще бъда още по-близо. Разбойниците ни тормозят, убиват, осакатяват, но не могат да ни спрат. Защото ние не сме армия, не сме бойци, тръгнали да нахлуят в една държава и да завладеят столицата й: ние сме идея, която обикаля целия свят.
Ето че започнах да говоря за политика!
Ловя се на бас, че зная къде четете писмото ми. Четете го в нашата стая, седнала до възглавието на леглото ми, в стаята, където ще се видим пак и където, като Ви видя отново, ще забравя дългите дни, прекарани далече от Вас…“
Луиза спря да чете: сълзи замъглиха погледа, ридания задавиха гласа й.
Микеле изтича и коленичи пред нея.
— Слушай, сестрице — каза той, — имай смелост! Това, което правиш, е добро и Господ ще те възнагради. Пък кой знае? И двамата сте млади, някой ден може да се видите пак.
Луиза поклати глава.
— Не — отговори тя и сълзи потекоха от затворените й очи, — не, никога вече няма да се видим. И по-добре да не го видя: прекалено много го обичам, Микеле. Едва откакто реших да не го видя вече, разбрах колко много го обичам.
— А знаеш ли — продължи Микеле, — има нещо добро дори в мъката ти, че няма да го видиш, за края на вашата любов имаше едно тъжно предсказание от Нано.
— Ох! — извика Луиза. — Какво означават всички предсказания, ако можех да го обичам, без да върша престъпление!
— Я чети, чети — посъветва я Микеле, — така ще бъде по-добре.
— Не — отвърна Луиза, като скри наполовина писмото в пазвата си, — няма да е по-добре. Ако той ми говори прекалено много за щастието да се видим отново, може би няма да замина!
В същия миг чуха гласа на Сан Феличе, който викаше Луиза.
Младата жена изхвръкна в коридора, а Микеле затвори вратата, като я последва. Вратата на трапезарията към салона беше отворена; в салона беше доктор Чирило.
Ярка червенина обля лицето на Луиза. И доктор Чирило знаеше тайната й. Всъщност тя знаеше, че писмата на Салвато идваха чрез либералния комитет, в който участваше Чирило.
— Мила моя — обърна се рицарят към Луиза, — нашият добър доктор, когото не сме виждали отдавна, идва да се осведоми за здравето ти, надявам се, че ще бъде доволен от него.
Докторът се поклони на младата жена и още от пръв поглед забеляза какво душевно вълнение я гнети.
— По-добре е — заяви докторът, — но още не е съвсем оздравяла и аз много се радвам, че дойдох днес.