— Колко сте добър, приятелю — каза тя, — и колко ви обичам.
Рицарят обгърна е ръка шията й, облегна главата й до гърдите си, вдигна качулката на копринената наметка и целуна косата й с тръпнещи и този път не съвсем бащински устни. Луиза не можа да сдържи един стон. Рицарят се престори, че не я чу.
Стигнаха до кея Витория. Една лодка с шестима гребци чакаше, задържайки се с голяма мъка над вълните, които я тласкаха към брега.
Щом видяха каретата, гребците разбраха, че в нея са чаканите от тях пътници, и извикаха:
— Побързайте! Морето е лошо, едва успяваме да задържим лодката.
И наистина Сан Феличе трябвате да хвърли само бегъл поглед към лодката, за да разбере, че и тя, и хората в нея се намираха в смъртна опасност.
Рицарят прошепна нещо на кочияша, след това на Микеле, улови Луиза под ръка и слезе заедно с пея до брега. Още преди да стигнат до плажа, една вълна се разби на пясъка и ги изпръска с пяна. Луиза изпищя. Рицарят я прегърна и притисна до сърцето си. После кимна на Микеле и се обърна към нея:
— Почакай да сляза в лодката — каза той, — щом сляза, двамата с Микеле ще ти помотаем да слезеш и ти.
Луиза бе стигнала до онзи предел на страданието, който предшества пълното загубване на сили и едва оставя на волята способност да се прояви. Затова мина, почти без да забележи, от обятията на съпруга в обятията на млечния си брат.
Рицарят се приближи решително до лодката, която двама души поддържаха с канджа ако не неподвижно, то поне близко до брега, скочи в нея и извика:
— Към морето!
— А синьората? — запита лодкарят.
— Тя остава — каза Сан Феличе.
— Вярно е — отговори лодкарят, — че не е време да возим жени. Гребете, момчета! Гребете всички! И по-живо!
Лодката се отдалечи в един миг на десет разтега300 от брега.
Всичко стана така бързо, че Луиза не успя да отгатне намерението на съпруга си и следователно не можа да му попречи.
Като видя, че лодката се отдалечава, тя извика:
— Ами аз? Ами аз? — И се опита да се изтръгне от ръцете на Микеле, за да последва съпруга си. — Ами аз? Изоставяте ли ме?
— Какво би казал баща ти, комуто обещах да бдя над тебе, ако видеше да те излагам на подобна опасност? — извика в отговор Сан Феличе.
— Но аз не мога да остана в Неапол! — извика Луиза и закърши ръце. — Искам да замина, искам да ви придружа! Вземете ме, Лучано! Загубена съм, ако остана.
Рицарят беше вече далече; един порив на вятъра донесе само тия думи:
— Поверявам ти я, Микеле!
— Не, не! — извика отчаяно Луиза. — С никого освен с тебе, Лучано! Нима не знаеш? Аз го обичам!
И след като Луиза изпрати към съпруга си тия думи, в които бе вложила последните си сили, душата й сякаш я напусна. Тя припадна.
— Луиза! Луиза! — започна да мълви Микеле, докато се опитваше да свести своята млечна сестра.
— Ананке! — прошепна един глас зад него.
Ладзаронето се обърна.
Зад тях се бе изправила някаква жена и при проблясването на една светкавица Микеле позна албанката Нано. Видяла, че рицарят заминава за Сицилия, а Луиза остава в Неапол, тя изрече на гръцки тайнственото и страшно слово, което дадохме като заглавие на тази глава: Съдба.
В същия миг лодката, отнасяща рицаря, изчезна зад мрачната грамада на крепостта дел Уово301.