„Едно животно нарисувало друго животно!“ — смееше се на себе си.
Земевладелецът се облегна удобно на стола си, помисли малко и каза на Учителя:
— Утре можем да започнем! Обаче искам да ми направиш истински портрет!
— Ще ми внесеш ли таксата?
— Ще внеса!
— Почваме! — викна Учителя. — Последния портрет на господин Иван Акрабов!
Доктора и Философа се спогледаха. Учителя им отговаряше. Акрабов посегна, взе едно от шишетата и се чукна с Педро, който продължаваше да пее едновременно с радиото.
Сега стана много шумно. Учителя заприглася на Педро, а Акрабов се смееше с приятния си мек бас.
Беше се мръкнало и хвърлиха в камината още дърва. По-рано, докато беше жив Антон, почти всяка вече прекарваха така и Педро редовно се напиваше. После имаше един период, когато не можеха да се понасят заедно, Немия разнасяше храната в стаите им, докато отново един по един се събраха край голямата средна маса в трапезарията.
— Знаете ли какво си нямаме сега! — извика Педро възторжено, като се надигна. — Дишай дълбоко!
— Жените се свършиха! — забеляза Доктора.
Акрабов се развесели.
— Знаете ли — каза той, — и по две на човек! Един в Сърбия преди войната така си ги поръчваше! По две на човек!
Най-весел от всички беше Учителя. Отведнъж у него нахлу нова енергия, той пожела да се движи, да прави впечатление, да блести, както никога.
— Ех, господа! — викаше той. — Ние сме на земята, а колко добре ще бъде изведнъж да излезе, че сме на небето!
Не го слушаха. Акрабов подхвана за не знам кой път твърде пикантната история за двете сестри, които се заклели да го притежават едновременно. Той разказваше приятно, с точни, мръсни думи и след всяко изречение се заливаше от добродушен смях. Смееше се и Доктора. Единствен Философа продължаваше да гледа на всички с неизменното си безразличие.
„Най-страшното нещо за човека — това е свободата! Аз се ужасявам от свободното развитие на ума и ви предричам, че не е далеч времето, когато хората още в зародиша ще започнат да изменят бъдещия човек в някакво определено направление, да се създадат човекороботи и така най-после животът да придобие смисъл.“ — Така беше казвал този доктор по философия…
Неусетно и страхливо на вратата се появи Гърбавия. Той беше стоял в стаята си нещастен и сам, беше се заклел, че никога повече няма да стъпи горе. Но когато дочу музиката, дрезгавия глас на Педро и смеховете на другите, той започна да се приближава. Вървеше по коридора и се приближаваше. И това, че те не чувствуваха отсъствието му, че нямаха нужда от него, че въпреки злобните кръстове, които бе поставил пред вратите им, продължаваха да се веселят, го огорчи и натъжи много повече от всички обиди, които бе понесъл заранта.
Неусетно той се вмъкна вътре.
Пръв го забеляза Акрабов.
— О-хо, Симчо! — извика той. — Ела, мойто момче, ела!
— Пристигай, кръстоносецо! — извика му и Доктора. — Никой нищо няма да ти направи!
Гърбавия приближи колебливо. Педро веднага му подаде шишето. Дърводелецът пи с отвращение.
— Слушай, Симчо — каза Акрабов дружелюбно, — Защо се разсърди? Щом говорим за жена ти, значи, заслужава, значи, има за какво да се говори! Никой не ти е казал нищо лошо, а ти веднага ни изпрати на гробищата! Сега да се помирим… покажи ни пак снимката!
Гърбавия беше смутен. Той въртеше голямата си глава към всички и умолително казваше:
— Не… сега не…
— Дишай дълбоко! — каза Педро и пак му подаде шишето.
— Слушай, Симчо — приближи към него Доктора. — Дай снимката и кажи за индийската хватка!
— Кажи им! — подкани го Педро. — Да разберат, че гърбицата не пречи.
Всички се хилеха. Преди няколко дни бяха напили Гърбавия и той разказа една фантастично гнусна история, която той наричаше индийската хватка.
— Моля ви се… — Той наистина ги молеше. Те гледаха на него като средство за забавление, може би смятаха, че са платили входа и трябва на всяка цена да си получат забавлението.
— Ще си отидем неграмотни бе, Симчо! — каза Акрабов. — Ти разкажи, а после аз ще разкажа една още по-така… или… Той се обърна светнал към другите. Беше във възторг от идеята си. — Искаш ли да поръчаме една жена да дойде тука! За такова нещо плащам в брой!
— И аз плащам! — каза Доктора. А не е ли по-добре да пишеш на жена си да дойде, ние ще й платим разноските!
— Разбира се! — каза Акрабов.
— Веднага да дойде! — извика Педро.
Гърбавия усещаше познатата картина. Той отведнъж се разплака:
— Моля, оставете на мира жена ми! — Приличаше на дете, безпомощно сред възрастни пияници.
— Че какво лошо има да ни научи и нас! — продължи Доктора…