Гърбавия хълцаше горко и се готвеше да си върви.
— Моята жена не е такава… — каза той.
— Кажи, нашата жена! — обади се Учителя по рисуване, който чувствуваше желание да се прояви. Всички се разсмяха.
— Пак ли започнахте! Пак ли! — изпищя силно Гърбавия. — Аз на вас… — Той не довърши и побягна. Беше направил всичко, което можеше да направи, за да ги смили или да ги възпре.
Те продължаваха да се смеят оживени, развеселени и сега най-малко приличаха на тежко болни.
Внезапно радиото прекъсна музиката. Чу се гласът на говорителя, глупаво тържествен:
— Внимание! Внимание! Въздушна тревога! Първа, трета, пета… Внимание!… — Електрическият ток спря, с него и гласът на говорителя. В хола остана да тлее само камината. При тях се втурна управителят.
— Господа — каза той с героически трагизъм. — Съветвам ви да слезете незабавно в скривалището!
Отвърна му смехът на Доктора:
— Колега, сериозно ли държите да се спасим?
— Умрял някой да си хаби бомбите за нас! — отвърна и Акрабов.
Управителят разпери ръце, беше изпълнил дълга си, излезе.
Единствен стана Философа. Учителя злобно го подигра:
— Не бойте се, господин Философе! Бомбите са само за сантименталните!
Сега останалите като че се почувствуваха по-свободни. Педро продължаваше задъхано и дрезгаво да пее песента от радиото, Доктора приседна до камината, Учителя пиеше с настървение, а Акрабов безпричинно се смееше.
Така ги завари боботенето на самолетите, които минаваха над планината.
— Ха по той случай наздраве! — извика Педро, като ги чу.
Внезапно през хола изтича Гърбавия с фенер в ръка, застана на терасата, замаха с фенера и ревеше, колкото му глас държи:
— Хееей! Хвърляйте тука! Тука! Хееей, хвърляйте! — Беше полудял.
Отвърнаха му с гръмогласен смях.
Заранта след гонга пръв се надигна Учителя. Беше съвсем отпаднал, болеше го главата. Излезе на терасата. Утрото беше слънчево, над планината се разкъсваха тънките паяжини на облаците, измитата от дъжда природа блестеше.
Тъкмо слънцето събуди у Учителя най-мрачни мисли. Той си спомни снощното решение да рисува Акрабов и така някак да се погаври с всички, които виждат едно, а рисуват друго! „А исках да си умра чист!“
Последната мисъл го разнежи. Той погледна от терасата надолу, трябва да имаше десет метра. Бяха твърде много, за да остане човек чист.
Тръгна да се разхожда, като обираше с ръка росата върху железните перила. Тогава съзря между дърветата гроба на Антон.
„Ето — каза той, обзет от просветление, — отсреща спокойно си лежи Антон. Може от дъждовете да се е поразложил. А след някой и друг ден молекулите и атомите на тялото му ще се слеят с почвата, ще станат на земя и на вода и ще тръгнат по света. А може би водата ще ги отнесе надалече и скоро собствената му жена ще си пийне, непременно ще си пийне, и децата му ще си хапнат хляб, в който ще има нещо от баща им, и всички други, които вече са го забравили, ще ядат и ще пият от онова, което е било негово тяло, и няма да усетят. Ето какво представлява всичко! Това е! Няма нищо повече и не може да има! И кой знае колко мъртъвци живеят в мене, даже ги усещам как понякога се отделят един от друг и искат да се появят сами… Боже мой, наистина ли всеки жив носи в себе си мъртвите?… За какво ми трябва да зния? Не един Акрабов, а три милиона акрабовци ще нарисувам, както искат, като благодетели, като светии, като императори, като гении, както искат, така ще ги нарисувам. Едно животно рисува други животни!“
Акрабов не беше забравил днешния сеанс. Той се обръсна старателно, облече върху пижамата официално черно сако и накичи реверите му с ордените и медалите, които носеше, за да ги поставят в гроба му.
— Е, какво ще кажат за това в Швейцария! — попита той Учителя, като застана до него на терасата.
В този миг пристигна и Гърбавия. Той поздрави много любезно и съобщи, че за обяд ще имат кюфтета от сърнешко месо. Нищо не беше останало от снощната истерика. После услужливо донесе триножника и боите на Учителя, премести удобно стола на Акрабов и се въртеше около тях.
Учителя започна работата си с погнуса. Акрабов седеше срещу него и подреждаше ордените си.
— Криех ги — каза му той, — ще се полъже някой айдук, че са чисто злато, а то и държавата фалшива, и ордените фалшиви!
— Само ние сме истински, бай Иване! — обади се верноподанически Гърбавия.
Учителя го изпрати да му донесе още бои и се зае опъне платното. През това време Акрабов гледаше завистливо бюста на основателя на санаториума.
— Да можеше да ми направиш нещо такова! — рече той. — Но пък как ще се превози дотам! Сигурно ще го счупят или ще го откраднат!