Гърбавия бързо се завърна.
Учителя разглеждаше модела си и все повече се разтреперваше.
„Ах тая свиня! — викаше на себе си. — Ще увековечавам тая мръсна свиня!“
А Акрабов във великолепно настроение разказваше нему и на Гърбавия:
— Знаеш ли какво нещо е тази фрау Ботшак! Бонбониера! Трябва да има сто, сто и десет кила, женичка и половина. Аз, господине, съм ориенталец… а тя ме пита, господин Акрабов, ако всички българи са като вас, вие сте велик народ.
Той плуваше в пренебрежително блаженство. Беше щастлив и снизходителен. Учителя си мислеше, че всички свини, които са рисувани в историята, са стояли пред своите художници щастливи и снизходителни.
— А как се разбираше с нея, бай Иване? — попита угоднически Гърбавия. — На какъв език?
— То, братче, ако за тая работа трябваше език, щяхме да се раждаме говорещи! — изтърси Акрабов и сам се засмя. — Симчо, донеси ми една възглавничка!
— Ей сега, бай Иване! — Гърбавия отново послушно изхвръкна навън.
След всички скандали винаги ставаше така. Гърбавия се превръщаше от честен, оскърбен човек в най-покорен слуга.
Когато платното беше опънато, влезе Доктора. Идеше сърдит, с още по-бледо и посиняло лице. Той угаси радиото и се измъкна на терасата. Малко след него дойде и Педро, подпухнал, недоспал. Повъртя се из хола, без да знае какво да прави. Пусна радиото, извади тесте карти и седна да си реди пасианс. Това беше любимото му развлечение, можеше да стои денонощно над картите. Всички тия безброй „хвърлени“ пасианси трябваше да отговорят на един-единствен въпрос, който той не смееше да произнесе.
Доктора се върна и ядосан угаси радиото.
— Ще го хвърля от терасата! — каза той.
Педро вдигна глава.
— Аз искам да слушам музика! — каза той с леко повишен тон.
— А пък аз не искам! — Доктора бавно се разхождаше. — Нека поне един ден всичко да бъде истинско!
— Пусни веднага радиото! — извика Педро, като гледаше заплашително Доктора в лицето.
Онзи се усмихна зло:
— Предпочитам ти да ми попееш!
Педро се надигна и пристъпи към него. Намеренията му бяха очевидни. В сравнение със слабичкия, едва дишащ Доктор той изглеждаше почти спортист. В очите му светеше познатата мрачна решителност.
Доктора се облегна на рояла, усмихна се презрително и каза:
— Не се подвеждай по испанската си кръв, малкият? Бъди верен на българската си половинка!
Педро приближи на крачка от него. Брадясалото му лице изглеждаше безумно устремено. Още миг и от него можеше да се очаква всичко.
— Как ми се иска Педро да го напердаши! — каза Акрабов на своя художник.
— Пусни веднага радиото! — изговори Педро, като разчленяваше сричките и ръцете му вече се вдигаха: — Защото…
Доктора остана спокоен. Блестящите му очи отразяваха хладнокръвно заплашителното безумие на Педро. Изглеждаше снизходително любопитен.
— Защото? — попита той. — Какво можеш да направиш? Целият си прогнил, оттука чувам как ти свирят каверните, не виждаш ли, че душата ти вече е на езика! Какво можеш да направиш?
Като че ток мина през тялото на Педро.
— Аз ще ти… — Той протегна ръце, неудържимо се наклони напред, за да се олюлее внезапно в следващия миг, и в пълна слабост се свлече върху килима.
Доктора му обърна гръб и като се разхождаше, каза с убийствен тон:
— Всеки е жертва на кръвта си, господине! А ти си възможно най-лошата комбинация — българо-испанец! Дишай дълбоко де!
Педро безсилен мълчеше. Гърдите му горяха във внезапно пламнал огън, тялото му безспирно падаше от непреодолима слабост.
— Дайте ми нещо за пиене! — помоли тихо той.
Доктора продължаваше да се движи напред-назад и да говори:
— Четиридесет и шест дни! Искам тия четиридесет и шест дни да бъдат истински, за да мога да кажа, че живях на земята четиридесет и шест дни мои, само мои… От утре ще си сменя стаята, ще отида в двайсет и втора, там, на края, ще се заключа и няма да изляза. Не искам нито да ви виждам, нито да ви чувам!
Учителя беше започнал скицирането на портрета, а Акрабов, като съзнаваше тържествеността на този миг, величествено позираше. Гърбавия стоеше до него като паж.
Онова, което Доктора казваше, им беше отдавна, отдавна познато. Изобщо нямаше нищо, което да им бъде наистина интересно, да ги изненада, може би защото и не съществуваше нищо, което да изменя ясния ход на съдбата им.
Едва сега Доктора забеляза сеанса и приближи към тях.
— Я виж колко си заслужил! — каза заядливо той, като разглеждаше ордените на Акрабов.
— Пречиш ми да работя! — каза Учителя, защото Доктора беше застанал между него и модела.