— Преча на вдъхновението ти! — продължи да се заяжда Доктора. — Какво всъщност рисуваш ти, светец? Герой?
— Има ли някакво значение? — Учителя не можеше да му прости онзиденшния разговор, когато той го помоли за малко пари в заем, а Доктора усмихнат попита: „Имат ли някакво значение парите?“
— Нарисувай го — злобно продължи Доктора, — както е бил в наборната комисия! Човек срещу чисто злато!
Всички знаеха, че Акрабов е спечелил богатството си по малко особен начин. През 1915 година той се случва мобилизиран в наборната комисия. И докато е траела войната, хитричко подменял наборните картони на богаташките синове да идат на лека тилова служба, а вместо тях е пращал на фронта други. Разбира се, срещу заплащане.
Доктора беше много чувствителен към този факт, защото баща му беше загинал при Завоя на Черна.
— Разбра ли защо вчера целуваше кръста? — каза той на Учителя, като сочеше Акрабов. — Нарисувай го, както целува кръста, тоя мръсник!
Акрабов безочливо се усмихваше.
— Не отричам — каза той, — всеки печели, както може. Но като ще казваме истината, да я кажем докрай! Трябва да се знае, че аз не съм отивал при роднините на мобилизираните, не съм предлагал никому услуги, а те сами идваха при мене да ме молят с парите си, да пратя други да мрат вместо синовете им! Сами! Идва даже един, който, за да спаси по-големия син, ми предложи по-малкия и триста грама зъболекарско злато! А пък мене какво ме интересува, че се бият, че някой обявил война за нещо си, че идиоти тръгнали да мрат! Какво ме интересува! Все едно ми е, както сега на цял също му е все едно жив ли съм, или съм мъртъв! — Той гледаше спокойно Доктора с големите си сивозелени очи и се подиграваше на заядливата му детинщина.
— Ти си възхитителен мародер! — каза Доктора. — Почвам да те уважавам! Да ти кажа право, ако можех да остана, бих искал да живея като тебе и по-големи мръсотии да направя! Рисувай, Учителю, рисувай, може и ти да получиш някой орден, посмъртно!
Той се дръпна и тръгна към терасата. Вече го тресеше. От два дни температурата му заплашително се покачваше.
— Доста хора се побъркаха от лотарията! — забеляза спокойно Акрабов. — Един от нашата околия на времето спечели милиона, шашна се като негова милост, върна се у дома и изкла домочадието, всички до един ги изкла, да не му откраднели милиона!
— Ох, да можех! — възкликна Доктора от входа на терасата. — Не искам да прекарам последните си четиридесет и шест дни с такива изроди като вас! Ако не беше този милион, щеше да бъде по-човешки!
— Не вярвам, че страдаш толкова много от милиона! — обади се Учителя.
Докато траеше този разговор, Педро се вдигна мъчително, излезе и съвсем скоро се върна с пълно шише ракия. Седна на мястото, където беше ненареденият му пасианс, и мълчаливо почна да пие. Всички знаеха, че Педро можеше да пие само пред хора.
— Колкото повече време минава — каза Учителя, — толкова си мисля, че съм си проиграл живота. Ако сега започвах, всичко щеше да бъде съвсем друго. Вместо да се занимавам с разни драсканици и да уча малките кретенчета да търсят нещо, което не съществува, щях да стана фалшификатор. Одеве си казах, че сигурно единственото пълноценно удоволствие на този свят е да можеш да се подиграеш с другите. Представяш ли си: правя водните знаци върху хартията, изработвам си матрица и започвам… тонове банкноти, всякакви валути, долари, марки, лири, левчета, каквото си искаш!
— Това си е истината! — възкликна Акрабов. — Кажи му на него! Какво ще се заблуждаваме, колкото и да обличаме човека с разни измишльотини, той си остава гол! И като имаш силата, почваш да удряш! Помен да не остане! По едно време мислех да закупя целия лук в страната или сиренето, да омета пазара и после — цената! Яж, простотийо, но плати! Плати.
— Аз не току-така ти го казвам — продължи Учителя. — Имам ясна идея за тия водни знаци и за печатането! Десет години съм мислил върху това! Аз съм много повече фалшификатор, отколкото художник! — хвалотеше се той. Отведнъж му се прииска да се изкара по-хитър и по-мръсен от всички.
Доктора го слушаше замислен. Само Гърбавия приемаше думите им като шега, която по-умните и по-силни от него могат да си позволят. Беше щастлив, че не го закачаха.
Дойде и Философа. Той притвори вратата след себе си, закопча халата, като оглеждаше внимателно всички. После застана на средата на хола и със зле прикривано вълнение кача:
— Господа, тази нощ по време на въздушната тревога някой е влязъл в моята стая и е задигнал от чантата ми двата флакона салварзан!
Гърбавия подскочи:
— Как! Двата флакона с онова, хубавото лекарство!
— Последните ми два флакона! — каза Философа.