Акрабов изслуша съобщението невъзмутимо и после вьзкликна:
— Тююю, язък?! Пък все си мислех, че ще ми ги продадеш!
— Свърши салварзановата философия! — каза радостно Учителя и продължи да рисува. Точно в този момент той беше приятно възбуден от това, че рисуваше не друг, а този Акрабов.
Философа се владееше.
— Въпросът е по-друг — каза той. — Ако в това имаше някаква логика, ако е борба за живот, то аз мога да разбера подбудите…
Доктора се извърна от входа на терасата и му извика:
— Ако е нужно, за да остане жив, който и да е от нас, да ти се изпие кръвта, след десет минути няма да те има!
— Чудесно! Браво на крадеца!… — каза Учителя.
— Съгласете се, че това е нечовешка постъпка. — Философа напускаше своите позиции.
— Какво сантиментално възклицание! — подхвърли Доктора.
— Господа — ограбеният вече се вълнуваше, — моля този, който извърши кражбата, нека ми върне лекарствата, защото…
Внезапно Акрабов се надигна от креслото и при това движение ордените му се раздрънчаха. Той отправи силен и ясен поглед към смутеното лице на Философа и каза:
— Аз взех салварзана! И ти казвам, че няма да го върна! Парите ще си получиш веднага! Колко? — Той бръкна в сакото си.
Философа побледня.
— Така и предполагах — каза объркан, — но вие знаете ли…
— Нищо не знам! — Акрабов стърчеше като скала. — И да ме обесят, няма да ти го върна! — После злобно добави: — Откъде-накъде ти ще живееш, а аз ще умирам! За това, че си имал връзчиците да го купиш! Да не си с нещо по-способен от мене, по-умен, по-добър! Не, бате, тук трябва да има справедливост! Ако ще мрем, всички ще мрем, но откъде-накъде един ще се спасява?
— Браво! — извика възхитен Доктора. — Това се казва чист българин!
Акрабов извади портфейла си, измъкна няколко банкноти:
— Ето ти парите! Да не дрънкаш, че съм го откраднал! Аз не съм крадец, но неправдите не мога да понасям!
Философа стоеше слисан.
— Съгласи се — обърна се към него Учителя, като продължаваше да рисува главата на Акрабов, — че той постъпва според твоите разбирания! Нали това ни проповядваше! Всяко действие да се определя от крайната необходимост! Ако аз зная, че салварзанът ще ми помогне, още днес ще го задигна от него!
— А аз от тебе! — рече весело Гърбавия.
Най-после Философа преодоля изненадата си, приближи Акрабов, гладкото му чиновническо лице аленееше.
— Моля ви се — каза той с изменен глас, като гледаше Акрабов в очите. — Върнете ми лекарството! Няма да съжалявате за това!
Акрабов се усмихна и го потупа свойски по рамото:
— Взимай парите и край! Пито — платено! Хайде да си ми жив и здрав! — готвеше се да си седне.
Философа продължаваше втренчено да го гледа. Каза:
— Господин Акрабов, съвсем сериозно ви съобщавам, че единият от флаконите е пълен със салварзан, а другият с… отрова!
Всички трепнаха. Доктора извърна глава към тях.
Учителя престана да рисува, Гърбавия опули очи. Само за Педро, който продължаваше да пие, всичко си остана безинтересно.
Акрабов се разсмя отведнъж.
— Ти какво ме мислиш мене бе! — викна той на Философа. — Разправяй ги тия на Педро или на някое сукалче!
— Господа — продължи невъзмутимо Философа и се обърна към другите. — Вие сте свидетели, аз го предупредих и не отговарям за последствията! Не отговарям!
Настъпи тишина. Никой не знаеше какво да мисли, Философа обаче не беше хвърлил всичко. С мъчително колебание той каза на все още изправения Акрабов:
— Всъщност аз ви моля да задържите салварзана и да ми върнете отровата!
Това не беше изненада, защото откриваше обща тайна. Почти всички носеха някъде на дъното на куфарите си приспивателни и отрови. Философа беше първият, който дрьзваше да обяви.
— Че за какво ви е тази отрова? — възкликна с недоумение Гърбавия. И през ум не му беше дошло да се трови.
Едва сега Философа се смути истински:
— Аз се страхувам, че ще агонизирам… и много ще ме боли… затова взех отровата… А салварзанът, господа, е празна работа! След като досега не ми е помогнал, не вярвам да ми помогне…
До този момент Акрабов се колебаеше. Лицето му беше вдълбочено, отговорите бяха различни, ако беше някой друг, той не би му повярвал дори за секунда, но Философа! И все пак!
— Лъжеш! Лъжеш! — ревна той отведнъж и се спусна, та улови философа за реверите. — Виждам те по очите, че лъжеш! Ти знаеш, куче, че салварзанът ще те спаси, и сега ме баламосваш с някаква си отрова! Лъжеш! Аз ще се спася Аз! — Отведнъж се усмихна, готов да му прости, кротък. — Нали лъжеш? — И се засмя. — Хитър си ми ти, господине, не току-така имаш два факултета, но аз и по-хитри от тебе съм превъртал, та тебе ли! Отрова, а? — И внезапно му извика: — И отрова да е, аз ще я взема! Моя е! А ти се трови с нещо друго!