Краят на това стълкновение беше вече ясен, но не се стигна до него, тъй като през стъклената врата влезе управителят. Както обикновено с бяла манта, наметната въри ловджийските му доспехи. Беше засмян.
— Добър ден, господа! Как сте? Как сте? — поздрави шумно той и бързо ги огледа подред. В погледа му имаше някакъв особен въпрос, сякаш той проверяваше нещо много важно. Дори гласът му беше неестествено звънък и весел.
Спря пред портрета. Акрабов беше оставил на бюрото му бележка, че плаща сметката на Учителя за един месец напред.
— Браво! Браво! Господин Учителя си разбира от рабатата! Някакви оплаквания? Няма, нали? — Забеляза Педро, който стоеше отпуснат над масата с пасианса. Някой беше скрил шишето. — Горе главата! От какво си се омърлушил!
Педро го гледаше с мътен поглед.
— Как беше това! — Управителят се опита да подхване мелодията на характерен испански танц: — Та-рам-па-пам… — а всъщност скришом продължаваше да ги оглежда изпитателно.
— Много си весел днес, шефе! — каза мрачно Акрабов. — Да не пристигат нови клиенти?
— Клиенти няма вече! — извика управителят. — Какво друго ни остава, господин Акрабов, освен да се смеем! Нали знаете, няма нищо, за което да не можем да се смеем!
Сега се обади Доктора:
— Предполагам, колега, че с нас добре се забавлявате?
Управителят тръгна дружелюбно между тях. Безпокойството му се разся, като че би ги прегърнал, с такъв жест на домиляване им заговори:
— Знаете ли, господа, интелигентността на съвременния човек може да бъде оценявана само по способността му да се надсмива над всички и най-вече над себе си. Представете си колко велик е човек, когато превърне собствената си драма в шега!
— Майтап! — каза Гърбавия в знак, че е разбрал интелигентските приказки на шефа.
— Та не се ли шегуваме, като твърдим, че живеем! — безоблачно усмихнат, ги попита той.
— А пък ние се шегуваме, като твърдим, че умираме! — отвърна със същия тон Доктора.
Управителят се замисли за секунда и после все така засмян каза:
— Аз често съм си мислил: Какво всъщност представляваме ние? Някакво там нищожно съчетание на материя, микроскопски невидимо, захвърлено върху някаква жалка бактерия, наречена Земя! Боже господи, откъде това нахалство да си мислим, че съществуваме като нещо, че имаме сила, разум, интереси! А помислете си, че тази Земя е един атом, част от молекулата на по-висш организъм… да кажем, защо да не сме част от урината на едно гигантско животно… — Той беше ентусиазиран.
— Колега — каза Доктора, — ако продължите още малко в същия дух, всички ще се хвърлим от терасата с ентусиазъм.
— Чак пък урина… — изсумтя Акрабов — мирише!
— Тежко на това животно, което ще има нас в урината си! — добави Учителя.
— Защо не, господа! — управителят отиде при бюста на своя брат и допря лицето си до неговото. — Според моя брат, основателя на това чудесно заведение, животът, господа, това е отвращението на материята от себе си! — И внезапно си тръгна. — За обяд ще получите нещо ново, десерт по половин литър чиста албанска боза!
Излезе така, както бе влязъл.
Отдавна не беше ги гледал на рентген, нито им бяха правени лабораторни изследвания, нито пък се предписваше някакво лечение. Той знаеше, че това е безсмислено, че огромните дупки, които зееха в дробовете им, не можеха да се запълнят, и нямаше защо да се заблуждава. И те знаеха. Дори по-ясно от него. Защото дробовете бяха техни.
— Той е велик идиот! — каза Доктора, след като тишината се възстанови. — С две приказки прекрати вашия спор, салварзан или отрова, излезе, че е все едно, както е все едно колко е спечелил господин Акрабов от продажбата на фронтоваците!
Никой не продължи. Доктора отново се върна в слънчевия квадрат на терасата, погледна надолу, където зеленината се катереше вече по склоновете на планината, този предизвикателно чист и хубав пролетен ден. И без никаква печал каза:
— Много дълго е това чакане!
Внезапно Педро вдигна глава над картите. Лицето му изразяваше решителност, отчаяна устременост в единствената, вече мамеща посока. С усилие той се изправи и каза дрезгаво на себе си:
— Тогава какво остава? Какво? — После тръгна, като залиташе напред към перилата на терасата, стигна до вратата и извика: — Стига вече! Стига!
И това му състояние им беше познато. Акрабов забеляза:
— Прибери се, ще простинеш!
— Мислите, че ме е страх! — Педро трепереше. — От какво може да ме е страх? — Той ги изгледа с мътния си поглед. — Как сте ми противни всички! И тоя гаден Доктор, който не може да лекува, и това леке, Учителя по рисуване, който не може да рисува, и тая гърбава маймуна, и тоя швейцарски мръсник с медалите…