— Щом почна да дърдориш толкова, пак ще се разкандърдисаш! — каза му Акрабов. — Или се хвърляй, или се прибирай да не простинеш!
— Мислите си, че ме е страх! — повтори Педро. — Викнете Немия! Да отиде долу да ме чака! — Той тръгна решително към терасата.
Доктора излезе след него.
— Чакай — рече той. — Сигурен съм, че ти никак няма да се колебаеш, ако между нас имаше една жена! Жена ти трябва на тебе и всичко ще се оправи!
— Млъкни! — изпищя Педро.
Доктора се обърна към другите:
— Господа, не е ли най-добре да пратим по Немия едно сърцераздирателно писмо до женския манастир и да помолим калугерките да ни посетят! Ще ги напием здравата, ще си поиграем… представете си, ние издъхваме, а около нас танцуват калугерки, пеят божествени химни, също като при Хаджи Димитър! — Той говореше вдъхновено.
— Браво, Докторе! — извика радостен Акрабов. — С калугерките ще се приближим до бога!
Педро помисли, че всичко това се отнася до него и им извика:
— Вие сте мръсни свини!
— Да — обади се и Учителя. — Наистина, сега повече отвсякога ни трябва жена!
— Млада, стара, все едно, жена да е! Жена! — Акрабов беше попаднал на своята тема. — Знаете ли, от години не съм се чувствувал така… ах, къде е Ботшак!
— Всички сме мъже на място! — каза Доктора.
— А можеше този чешит — Акрабов се ухили, — управителят, да назначи една сестричка, да си живеем всички като семейство!
Всъщност преди Немия в санаториума работеха две жени. Бяха грозни, дебели и цинични. Те веднага разбраха изгодата, която можеха да получат сред това общество от умиращи мъже. И се съгласяваха съвсем охотно с любовните намерения на пациентите. Ала се явиха два компрометиращи случая на кражби, преди още болните да са предали богу дух, и освен това някъде в София бяха дръннали, че доктор Господов младши нарочно държи тези яки жени, за да печели пари и от тях.
Управителят ги изгони. Оттогава само Акрабов беше посещаван от жени, на които наистина плащаше, както плащаше на горския пържените пилета, които му се донасяха всяка вечер в продължение на цяла година.
Педро стигна до края на терасата, разбира се, без никакво намерение да се хвърли долу. Но като се връщаше назад и небрежно гледаше към стаите, той забеляза, че завесите на седма стая са спуснати. Любопитно надникна през пролуката.
Вътре, отметнала глава, лежеше жена. Педро потърка очи. Наистина жена.
Той се втурна към другите.
Те бяха оживени, както никога досега. В санаториума имаше жена! Когато Педро им съобщи, не му новярваха, после всички се втурнаха към седма стая, натиснаха заключената врата и едва не я разбиха. Гърбавия събра всички ключове и шперцове, които можа да намери. Вратата се отвори и върху леглото на оня нещастник Антон те видяха жената.
Тя спеше тежко. Беше отметнала глава върху бялата възглавница така, че се откриваше дългата й нежна шия. Виждаха само профила й. Изглежда, нямаше повече от осемнадесет-деветнадесет години. Тялото й се очертаваше под одеялото, малко слабо и въздълго. През разкопчаната болнична пижама се виждаше част от превръзка.
В следния миг дишането й се затрудни, тя се раздвижи и обърна лицето си към тях. Последва дълга тишина. Всички до един мълчаливо гледаха лицето й. Беше невероятно красива. От ония лица, чиято нежност и хубост мигновено привлича, изненадва и предизвиква всеобщо възхищение. Отдавна, отдавна не бяха виждали истински женски лица, може би и затова прехласването им беше двойно по-силно от изненадата. Косите й бяха кестеняви, късо подстригани и прави като на ученичка, разпилени върху високо умно чело. Имаше гъсти, но силно извити вежди, които се пресичаха с изящна строгост. И много дълги, като на спяща кукла мигли. Те затваряха очите й със спокойна радост и като че подсказваха на устните усмивката. Страните й бяха малко продълговати, с онази пленителна слабост, която иде да подчертае съвършенството на линиите. Или както Доктора щеше да каже след време — като че господ е загубил осмия ден, за да я извае. Най-силно впечатление им направиха устните, женствени, алени и полуотворени. Навярно тя сънуваше нещо много приятно, защото от време на време страните й се раздвижваха, цялото й лице се усмихваше. Макар и побледняло, то не приличаше на познатите туберкулозни лица с тяхната неестествена руменина или болнава бледост. У нея имаше нещо съвсем свежо и може би здраво.
— Богиня! — каза на края на общото мълчание Акрабов.