До него Доктора беше устремил блестящия си поглед към това чудно създание, което изневиделица се беше появило пред тях. От другата страна Учителя по рисуване гледаше изненадан и като че малко раздразнен от това, че всички бяха тук. Не можеше да понася колективното възхищение, общото признание. Между тях Гърбавия беше промушил голямата си глава и гледаше с нямо учудване. А Философа се беше втренчил, сякаш явлението си оставаше необяснимо и красотата й не се побираше в представите му. Може би единствен Педро живееше истински в този миг. За него нямаше изненада, нямаше и въпрос. Мътният му поглед някак отведнъж се избистри, тялото му се изправи, красивите му очи блеснаха с нова светлина.
— Това е! — пак каза Акрабов. — Късметът ни проработи най-после!
Продължаваха да мълчат. На края Гърбавия въздъхна:
— Тая охтика! Тая охтика!
Той пръв си помисили, че на това момиче му предстои да умре.
От другия край на коридора откъм стълбището се чу шум. Идеше Немия. Те се спогледаха, после Доктора затвори вратата и извади ключа. Вместо да си разотидат по стаите, както обикновено правеха по това време, те пак се събраха в хола.
— Никога не съм виждал по-хубава жена! — каза Доктора.
— А бе кой ти гледа каква е! — веселяшки подвикна Акрабов, като силно удряше дланите си. — Жена да е! Най-после господ помисли и за нас!
— Или дяволът! — каза с мистична сериозност Гърбавия.
— Наистина, какво нещо… — Учителя искаше да каже, че никога не е очаквал такава среща, в такъв час. Той беще склонен да вярва, че между пристигането на жената и неговото оставане в санаториума има символична връзка.
Педро се беше измъкнал на терасата. Стоеше облакътен на перилата и гледаше към нейната стая. После зърна лицето си в стъклото, попипа с ръка брадата си и веднага излезе от хола.
Философа се затвори още повече. Той гледаше пепелта в камината и се беше отдал на безумно съзерцание.
— Кога е пристигнала, та не сме я видели! — чудеха се те, а Акрабов пръв каза:
— Тук има нещо щом управителят я държи заключена! Че тя може и от една седмица да е!
— Или е много зле? — предположи Учителя.
— Как зле! — възрази Акрабов. — Нали я видя! Прясна е като пъпка! Сигурно нощес късно е дошла, я с кола, я така,! Ще се наспи и ще излезе… — Той се досети: — Ама и ние трябва да се подготвим! Даскале — каза на Учителя, — портрета ще продължим следобед!
Един подир друг те се изнизаха в стаите си. В хола остана само Философа. Като видя, че няма никого, той се измъкна на терасата и отиде при прозореца на седма стая. Момичето продължаваше да лежи в същото положение. Философи се взря в лицето й.
— Много е хубава! — каза тихо той на себе си. — Нали?
Зад гърба му стоеше Учителя.
— Не очаквах да те намеря тук! — каза той, като му се усмихваше съучастнически.
Онзи или не чу, или не го разбра.
— Бях забравил — забеляза той, — че по света има и…
— Разчувствува ли се? — Учителя му се надсмиваше. — Сега остава да се изповлюбим всичките! Ама красиво умиране ще бъде! Умиращите влюбени, почти Ромео и Жулиета!
— Не знам! — Философа, изглежда, отговаряше на някакви свои въпроси. Беше съвсем замаян.
— А аз знам — продължи Учителя. — Досега каверничките ме боляха, а сега ще заболят! Просто всеки ще започне да усеща дупките и — още по-лошо — ще усещаме как растат и как ще боли, ще боли!…
— А може би така е по-добре! — отсече категорично Философа и му обърна гръб.
Учителя го изгледа злобно чак докато оня изчезна в коридора.
— Формули, теории! — извика той подир него. — Сега вече ще разбереш, че си бил последният глупак!
Учителя не можеше да му прости безочливото равнодушие, когато оня отказа да му помогне, и гаврата.
Отнякъде се появи Гърбавия. Очевидно и той отиваше към прозореца. Като видя Учителя, се смути.
— Ела, ела да я видиш и ти! — каза му онзи. — Нали обичаш жена си!
— Аз… — смънка Гърбавия. — Нещо да не й е…
— Нищо не й е! — И му викна: — Гледай си снимката и не се пъхай, където не ти е мястото!
Гърбавия се сконфузи още повече. Той носеше в дебелия си омазнен портфейл снимката на жена си и почти всеки ден я показваше някому. Болните се удивляваха как нещастник се е оженил за толкова хубава жена.
Удари гонгът. Немия ги канеше за обяд. В трапезата беше по-оживено отвсякога. Единствен Доктора не можа да дойде. Когато тръгваше, се закашля лошо, от устните бликна кръв, той се уплаши, но не натисна звънеца, а като дишаше много леко, полегна върху възглавницата. Виеше му се свят и го обливаха горещи вълни. Но най-непоносимо му беше гнусният, лигав вкус на кръвта. После се изплакна и остана да лежи така.