Точно в четири часа той посегна към гонга. Удари с чукчето силно няколко пъти и после тръгна към кухнята.
Пръв от болните в хола се появи Гърбавия. Той заемаше една от стаите на долния етаж, където по неписана традиция се приемаха хора от втора ръка. По професия беше дърводелец и казваше, че преди да се разболее, имал собствена работилница за мебели в Красна поляна. Най-напред го пипнала костно-ставната туберкулоза и деформирала гръбнака му, а от две години бяха пострадали и дробовете му. От шестимата пациенти в санаториума на доктор Господов Гърбавия беше най-здрав и можеше без затруднение да изкачи стълбите.
Той влезе в хола бързо, крадешком, като се криеше от някого. Огромната му глава, хлътнала между раменете, се въртеше неспокойно. После се скри зад завесата, като заничаше през стъклената врата към коридора, където бяха вратите на болничните стаи. Вероятно там трябваше да се случи нещо интересно. Гърбавия почака малко, после се спусна към радиото, бързо намери станция, която предаваше музика, и наду радиоапарата докрай. Мъртвият допреди малко хол загърмя. Свиреха един от ония тържествени маршове, с които цирковете откриват представленията си. Сега Гърбавия се засмя като човек, който си е наумил нещо и вече го осъществява. Лицето му имаше отмъстително и злобно изражение, но не можеше да скрие страха му от ония отвъд коридора. Той отново се скри под завесата и нетърпеливо зачака.
Зададе се познатата фигура на Учителя по рисуване. Както винаги, идеше облечен в болнична пижама и наметнат с тъмножълтия халат със знаците на санаториума „С.Г.“ В коридора той се спря изненадан. Пред трите поредни врати, които се заемаха от тримата обитатели на горния етаж, беше подпрян по един голям дървен кръст, изработен с професионално умение. Върху кръста беше написано името на бъдещия покойник, точно както ги носят пред погребалните процесии. Учителя се усмихна снизходително. Това беше отмъщението на Гърбавия.
— И какво от това? — запита той, като влезе в хола.
— Майтап! — Гърбавия излезе от завесата и погледна злобно Учителя. — Защо сега не се смееш? Не ти е весело? И за тебе съм приготвил, защото и ти си като тях!
Учителят по рисуване вдигна рамена, намали звука на радиото и седна зад рояла. Винаги му харесваше да седи зад рояла. Гърбавия го гледаше учуден и отчаян.
— Ти, изглежда, нищо не разбираш от шега! — каза с безразличие Учителя.
— Шега ли! — Гърбавия подскочи. — И това е шега! — Той посочи кръстовете в коридора. — Само че много по-смешна шега!
— По-добре махни ги, преди да са се събудили! — каза Учителя. — Що за глупости!
Гърбавия разпери дългите си ръце и пристъпи към него. Приличаше на огромен паяк.
— Защо не искаш заедно да се посмеем? — Той трепереше от гняв и като че всеки миг щеше да се хвърли върху Учителя. — Да им погледаме мутрите, като отворят вратите! И дай боже някой да изплези език и да се пльосне пред кръста си, вечна му памет!…
— Беше се приближил толкова, че оня усещаше пресекващия му дъх. — Или ти е по-весело да се смееш с тях?
Учителя го загледа любопитно. Грамадната глава на Гърбавия и силно изразените му челюсти го дразнеха.
„Неговото нещастие ни задължава да се чувствуваме щастливи!“ — беше казал онзи свръхциник Доктора.
Учуди го фанатизмът на Гърбавия. Той беше единственият, който продължаваше да настоява за нещо, отдавна захвърлено от другите.
— Ти наистина си смешен! Заради една жена!
— Моята жена! Моята! — извика нетърпимо Гърбавия.
— Била е твоя! — усмихна се Учителя. Поне това разбери и стига с тия комедии!
Гърбавия нервно отскочи. Беше побледнял.
— Пак ли?… На тебе отрова ще сипя в манджата! Да си знаеш!