Изведнъж те се поколебаха.
— Как? — попита Учителя. — Всички заедно ли ще влезем? Дума да не става!
— Разбира се — каза Педро, — трябва да има ред!
— Съгласен! — добави Акрабов. — Не сме тръгнали на поклонение, а…
— Тогава аз съм пръв! — каза Педро. — Пръв я видях!
Учителя подскочи.
— Не съм съгласен! — извика той. — Никога не съм бил втори! — Искаше му се да ги изпревари, да бъде над тях. А всъщност… в живота му имаше само три жени. И всичко, което се беше случило с тях, му изглеждаше детински наивно, проиграно. Едната копнееше за любов, търсеше го, а той се държеше като дръвник и играеше на велик художник. Ах, тези семпли идеали! Дълги години той изпитваше неудобство за глупостите, които беше надрънкал, вместо да протегне ръце към нея. Затова пък втората беше самият кошмар, някакво лишено от пол същество, което го измъчваше със студенината си и тая почти трагична меланхолия. Само от време на време се казваше по някоя многосмислена шашардисваща фраза. Такава беше и жена му. Трябваше да мине доста време, докато разбере, че зад красивото мълчание, съзерцателни погледи и копнеж към неясното и възвишеното лежи една Сахара, в която дори оазис няма. Може би единствената истинска жена в живота му остана онази, циганка, голият модел от студентското ателие…
Те наистина се скараха кой да влезе пръв в стая номер седем. Винаги се бяха ненавиждали и при всеки повод изявяваха ненавистта си. Всеки дебнеше другия да не получи нещо повече от него. Естественото състезание в живота тук, пред самия финал, имаше най-краен и безмилостен характер. Учителя мразеше Доктора и Акрабов, защото бяха богати, а те го мразеха, защото беше по-здрав и щеше да живее поне два месеца повече…
Доктора предложи спорният въпрос да се реши с жребий.
— Тази жена ни я изпрати случаят — каза той. — Нека предостави и случаят да реши кой да бъде пръв! Дайте картите!
— Никакви карти! — каза Педро. — Аз я открих!
Българо-испанецът беше в особено състояние. Те познаваха тези приливи на ярка руменина върху лицето му и малко се бояха.
— Разбира се, картите! — каза Учителя.
— Добре — съгласи се Акрабов.
— Ето ги! — Гърбавият тутакси поднесе колодата на Акрабов.
Отведнъж безобидно веселата атмосфера стана напрегната, тягостна, тъй като очевидно беше желанието на всекиго да изпревари останалите.
Акрабов взе колодата с картите и започна да ги разбърква. Педро гледаше втренчено в ръцете му. Личеше, че вниманието му е другаде.
— Елате всички тука! — извика им Акрабов и разхвърля картите върху шахмасичката. — Който изтегли най-голямата карта, е пръв, останалите са нареждат по големината…
Педро, Гърбавия и Учителя колебливо го заобиколиха. Към тях мъчително се присъедини и Доктора.
— И за ще тегля — каза той усмихнат, — макар че може и да не стигна до седма стая!
Само Философа стоеше настрана. Върху лицето му се четеше колебание. Изглежда, че не можеше да реши дали всичко това е сериозно.
— Ела, господин Философе — покани го снизходително Акрабов. — Така или иначе и ти си мъж, носиш панталони!
Той трябваше да надделее и някое свое отвратително предположение. Все пак се надигна и тръгна към масичката.
До този момент всички стоеха като хипнотизирани, никой не се решаваше да вземе карта. Може би причината затова беше неказаният стремеж историята да получи още поя напрегнат и драматичен характер. Бяха свикнали да довеждат нещата до крайност.
С приближаването на Философа пет ръце полетяха към картите и стръвно сграбчиха по една карта. Философа с безпокойство взе своята.
— От моята по-голяма няма! — изкрещя Гърбавия и показа асо купа. В секунда той се преобрази, голямото му грозновато ъглесто лице светна, погледът му стана тържествуващ, възторжен, той забрави и гърбицата, и болестта си, и подскочи.
С това беше изчерпано цялото напрежение. Другите поглеждаха вяло, без интерес картите си. Учителя се падна втори, Доктора — трети, Философа — четвърти, Акрабов остана последен. Внезапно той се изправи пред Гърбавия и рече:
— Хиляда лева да си сменим местата!
Дърводелецът погледна величествения Акрабов и се изсмя:
— Ти какво си мислиш! Дума да не става! Веднъж и аз да съм с нещо пръв!
— Две хиляди! — каза тържествено Акрабов.
— Гледай си реда! — отвърна Гърбавия.
Сега се обади Доктора:
— Симчо — каза меко той. — Ще ми отстъпиш ли на мене, ако все пак ти предложа двайсет хиляди?
Гърбавия се спря, погледна го зачуден, после останалите и отново се изсмя:
— Не, господа! Никакви пари, никакво злато, никакви богатства не важат! Аз съм по-богат от вас! — Той вдигна асото купа. — Сега се разкарайте оттука, оставете ме на спокойствие! Тя си е моя! — Той извади ключа от седма стая и тръгна към коридора. При вратата се обърна и подхвърли: — И гледайте после да не развалите доброто впечатление!