Вторият, който влезе в седма стая, беше Доктора. Учителя по рисуване не се вестяваше никакъв, кой му беше крив, че не си пази реда. А тайнственото излизане на Педро много възбуди любопитството им.
Преди да влезе вътре, Доктора каза:
— Дойде и моят ред!
— Ако стигнеш дотам! — подхвърли Акрабов, като имаше предвид състоянието му.
Цялата история изглеждаше на Доктора трагикомична. Шестима, които се опитват за последен път да бъдат мъже чрез тялото на една полумъртва богиня.
В живота на Доктора също имаше немалко жени. Бяха колежки-студентки, медицински сестри, санитарки или както той казваше: „Всичко в бяло ме привлича.“ Знаеше се с положителност, че една от тези жени беше родила дете от него, което той не признаваше. Също така беше известна и една негова съвсем драматична любовна история, която едва не завърши със самоубийство. Докато беше здрав, той имаше сериозното намерение да стане велик лекар. Имаше такъв случай в неговата биография, когато за да провери известен нов лечебен метод, той умишлено се зарази от една твърде опасна болест, като понесе мъжки изпитанията на метода. Доктора беше приел, че жените и семейството ще бъдат само пречка в неговия живот, и затова отбягваше всяко по-дълбоко свързване. Разбира се, по онова време той беше много беден, нямаше родители и скитосваше из софийските тавани. И през ум не му минаваше, че някога ще спечели милиона.
„Ако знаех, че ще стана богат — казваше по-късно той, може би щях да живея другояче.“
— И така — каза той, като отваряше вратата на седма стая — да проверим какво е направил Педро!
Тя лежеше почти в същото положение. Доктора приближи към нея, остави вратата отключена, взе един стол и приседна до възглавницата й.
Веднага след като я бе зърнал за първи път, той си спомни, че в тяхната махала в София имаше едно момиче, много хубаво малко момиче, трябва да беше в първите класове на гимназията. Казваше се Зорница. Жената, която лежеше пред него, приличаше на тази Зорница.
Още неседнал, по професионален навик, Доктора потърси температурния лист, който трябваше да виси върху таблата на кревата. Нямаше го. Нито картонът над главата й беше попълнен. И освен това завесите висяха плътно спуснати, навред не се виждаше никакво лекарство. Храната, която Немия беше внесъл, стоеше на масичката непобутната! Всичко това го озадачи. Ала той съвсем се учуди, когато се надвеси над нея. Тя нямаше вид на болна от туберкулоза.
— Зорница! — повика я тихо Доктора. — Зорница!
В съня имаше нещо, което го смущаваше. Едва сега му намириса на упойка. Тогава той повдигна завивките, разкопча пижамата и видя окървавения бинт, който опасваше тялото й. Искаше му се да свали и самия бинт, да се увери, но сам не можеше нито да повдигне, нито да размотае превръзката.
— Съвсем прясно! — помириса засъхналата кръв.
Тя продължаваше да лежи. Той я зави отново и като искаше да си изясни докрай нещата, отвори гардероба. Вътре имаше купчина мръсни, разпокъсани и окървавени дрехи.
Сега отведнъж си спомни, че онази малка Зорница, която той познаваше, всъщност се мъкнеше по някакви комунистически кръжоци и май имаше разправии с полицията! Може би повече от три години бяха минали…
Той се върна на мястото си. Ненавиждаше политиката и смяташе, че там си дават среща хитреци и глупаци. Първите само консумират, а вторите само плащат. Беше истински индивидуалист, който изтръпваше за своята свобода пред всяко посегателство.
— Зорница! — повика я той още веднъж.
Неочаквано тя обърна прекрасната си глава към него и се усмихна. Приличаше на момиче, което се пробужда от сън и ей сега ще скочи, ще се затича…
— Ех, Зорнице — каза Доктора добродушно, — май и двамата ще излезем едновременно…
Остана още малко така загледан в усмивката й, после се измъкна безшумно.
В хола беше само Философа. Акрабов беше отишъл да вземе лекарствата си.
— Е? — попита той влезлия.
— Нищо — отвърна Доктора. — Тя не е никак добре!
— Но изглеждаше чудесно!
— Доколкото разбирам от медицина, тя е толкова болна от туберкулоза, колкото аз съм шумкар! — каза Доктора, като заемаше мястото си. — Жалко…
Философа се колебаеше.
— Не се срамувай, твой ред е! — подкани го с усмивка Доктора.
Философа надви двоумението си, изправи се, притегна вратовръзката си и тръгна.
— Не се бави много, защото след малко ще удари гонгът! — предупреди го Доктора.
Онзи пристъпяше объркан, отвори вратата несръчно и се вмъкна вътре. Тя продължаваше да лежи все в същото положение. Само одеялото и чаршафът й бяха паднали на земята. Философа забеляза, че тя имаше дълги бедра и навярно беше висока.