„Колко хубаво щеше да бъде, ако бях умрял!“ — каза си той, обзет от самосъжаление и най-сантиментално чувство за изоставеност, за самотност. Прибра се с намерението да отиде да си легне, да се заключи в стаята си и да не излезе повече. По стълбите се досети, че беше на ред да влезе при момичето.
„Защо пък да не вляза каза си той, като си припомняше мръсничкото подмятане на управителя за жена — Какво от това, че е обща! Всичко е общо и ние правим някакви безумни усилия непрекъснато да се отделяме и да подчертаваме, че сме отделни, а всичко си остава общо!“
Така беше винаги с него. Можеше да оправдае каквото му дойдеше на ум.
Влезе в трапезарията. Другите бяха вечеряли. Немия го изгледа подозрително и му сервира картофена супа и консервиран фасул с месо. Учителя хапна набързо. Беше нетърпелив да узнае какво се е случило между болните и момичето. Сега у него започна да се появява нещо съвсем познато — по някакъв начин да ги изиграе, да блесне над всички, да ги направи жадни, гладни и зависими. Това беше периодът, когато натрупваше дързост.
Намери ги в хола. Камината беше запалена и Гърбавия подреждаше дървата. Радиото свиреше глупава салонна музика, но Доктора си седеше спокойно в креслото и не стана да го угаси. Педро беше забил глава над поредния си пасианс, Философа, който обикновено дремеше, се разхождаше възбуден покрай кактусите и често излизаше на терасата. Акрабов разказваше продължението на своите безкрайни швейцарския истории.
— О-хо! — извика той на Учителя. — Като не си вардиш мястото, оставаш втора смяна, утре, защото сега Немия варди!
Учителя се усмихна лицемерно любезен:
— Всеки с късмета си!
— Къде беше? — попита го Гърбавия.
— Имах свиждане! — каза Учителя, без да трепне, и се вдъхнови от самообладанието си. Другите го загледаха с блед интерес.
— А? — Акрабов направи учудена физиономия.
— Една моя близка… — каза Учителя с възможно най-вялия тон. — А вие какво направихте?
— Попитай господата, аз чак утре ще мога да докладвам — каза Акрабов.
Господата, т.е. Доктора, Педро и Философа, мълчаха.
— Апетитна женичка! — каза Акрабов. — Жалко, че не иска да излезе, щеше да стане много весело!
— Нашето не се губи! — каза Гърбавия.
Изведнъж Педро скочи, блъсна масичката с карти, които се разхвърчаха, и извика:
— Стига сте дрънкали!
— Я па тоя! — разсмя се Акрабов. — Пак ли качи температура?
Педро го изгледа гневно, после си излезе, като затръшна силно вратата.
— Е, кажете де, кажете, как беше? — настоя земевладелецът, като се обърна към останалите двама. — Ако искате и аз утре да ви кажа!
Нито Философа, нито Доктора му обърнаха внимание.
— Според мене — каза Учителя — нищо не сте направили! Познавам ви по очите!
— Можеше да доведеш твоята позната, дето ти е дошла на свиждане, ако държиш непременно да направим нещо! — внезапно му се озъби Доктора.
— Кой ви знае! — каза Учителя с издевателски тон, който му доставяше удоволствие. — Изглежда, че отдавна вече не можете да правите нищо!
Сега Философа не издържа. Взе си халата и бързо излезе.
— Защо мълчите, любовници? — извика подир него Учителя. — Щяхте да се сбиете пред вратата, а сега мълчите!
Акрабов се кискаше. На Учителя беше приятна неговата подкрепа.
И Доктора се надигна.
— От човек, който живее по милост, не искам нищо да чувам! — Той го погледна с презрение и добави: — Леке!
Учителя полудя.
— Лекета сте вие всички! — ревна той подир него. — Защото Педро е мърсувал цял живот с тялото си, Философа с ума си, а ти с душата си! И сега е ми продавате краставици! Плюя ви в мутрите! Аз не искам да чувам нищо от вас! Предпочитим Акрабов — той го посочи, — защото е ясен!
— Така си е! — добави Акрабов.
Доктора се извърна от вратата и невъзмутимо каза:
— Тогава приятна компания!
Той, изглежда, знаеше колко болезнено ще преживее Учителя причисляването му към Акрабов.
Още повече миг след това и Гърбавия смутено се измъкна:
— Ще си лягам! — каза той.
— Да си продължим портрета! — предложи Акрабов.
Учителя не беше в състояние да прави нищо друго, освен да ругае. Той буквално се отприщи, вървеше като бесен и изговори всички страшни и мръсни думи, които му дойдоха на ум.
— Аз съм бил леке! — викаше той. — Когато аз съм единственият донякъде почтен човек тука! Философа е умствен убиец, гад, не искаше ли той да ни докара до положение да се изядем един друг, по-мръсен тип от Доктора не знам, ах, тези гнусни новобогаташи…
На края седна при камината. Трепереше от студ.