— Чудно — каза Акрабов. — Какво е станало между тях и жената! И защо тя не излиза? Но ние утре ще оправим положението! Това е жена-разкош, ако си я погледнал по-внимателно, ще видиш… има огън в нея…
Учителя мълчеше. Чувствуваше се безкрайно унизен и пренебрегнат. Ония не само го оставиха, но трябваше да слуша и Акрабов.
И той се прибра в стаята си. Но не можа да заспи. Не го сдържаше в леглото.
„А ако сега отида при нея!“ — каза си той и си представи, че тя наистина го приема, че утре заранта излезе с него в хола, че стане наистина негова. Това щеше да бъде най-голямото му тържество. Той се развълнува, вече виждаше изумените лица на другите, завистливите им погледи, чуваше клюките подире си, а всъщност животът му завършваше с великолепен финал. Една покъртителна любов с тази красавица в последната година, последния месец, в последния ден…
Излезе на пръсти, измъкна всички ключове по пътя си даже отиде чак в другото крило. Като се връщаше, се спря пред всяка врата, зад която имаше болен и се ослуша. Нямаше нищо обезпокоително.
Вратата на седма стая се отвори с втория ключ.
Нощно време лампите в коридора оставаха да светят. Тази светлина се процеждаше в стаите така, че дори можеше да се чете.
Жената спеше дълбоко почти в същата поза, както Учителя я бе видял първия път. Той приближи към нея. В полумрака тя изглеждаше още по-хубава. Искаше да я целуне, само да се докосне до нея, протегна ръце, но ги отдръпна.
„От какво ме е страх? — запита се той. — Какво може да се случи? Какво? Нищо!“
С подобно разсъждение той винаги се чувствуваше безкрайно дързък. Пак протегна ръце и погали лицето й. Почувствува горещата й нежна кожа, нейната топлота го разтърси. Той отмести ръката си и погали косите й, като пак повтори:
„Какво може да ми се случи! Какво!“
Тя продължаваше да спи. Той се наведе над нея, решен да я събуди.
В този миг някъде отдолу хлопна врата. Той се отдръпна страхливо, тръгна към вратата. Дойде му на ум, че някой друг идва със същите намерения. Затова отиде към прозореца и стъклената врата, които гледаха към терасата, и леко открехна завесите. После се измъкна навън. Явно отдолу идваше някой. По стъпките изглежда, че беше Педро. Учителя бързо прекоси хола и безшумно се измъкна на терасата. Спотаи се в края, като от време на време хвърляше поглед през разтворената завеса на седма стая. Втресе го, защото навън беше студено.
Не се излъга. В стаята влезе Педро. Учителя заби чело в прозореца, очаквайки да види някаква съвсем пикантна сцена. Този експлозивен и безумен българо-испанец беше способен на всичко. Педро притегли един от кръглите бели столове и седна зад леглото, като се облегна с две ръце на желязната рамка. Учителя се учуди, много искаше да види лицето му, но Педро стоеше неподвижен, загледан в момичето, което тежко спеше.
„За какво е влязъл? Какво иска? Какво мисли да прави?“ — питаше се Учителя.
Педро като че ли не възнамеряваше нищо да прави. Седеше си облегнат върху рамката, загледан напред.
Внезапно вратата се отвори и вътре безшумно влезе Доктора.
— Хм! — каза Учителя. — Я виж какви християни!
Доктора се изненада, че намери Педро до леглото.
— Ти тук ли си? — попита той.
— Виждаш! — Педро не се обърна към него.
Понеже малкият прозорец над вратата беше отворен, думите им се чуваха съвсем ясно.
— Исках да я видя! — добави Педро след кратко мълчание.
Доктора взе другия стол и седна близо до възглавницата й. Държеше главата си извърната встрани.
„От устата ми излизат облаци бацили, виждат се с просто око.“
После мушна ръка под завивката, внимателно я отви и постави пръстите си върху китката на дясната й ръка, за да премери пулса.
— Ти затова ли дойде? — попита го Педро с трезвен глас.
— Да — отвърна Доктора. — Тя не е никак добре…
— И мислиш да я лекуваш?
— Не… — Доктора изглеждаше необичайно кротък. — Безпокоях се, защото не е никак добре… — Продължаваше да държи ръката й.
Педро се обърна рязко:
— Лъжеш!
Очите му блестяха в полумрака, той извиси глас:
— Ще счупя ръцете на всеки, който я пипне!
Учителя притаи дъх. Сега Доктора щеше да хвърли някоя от своите страшни думички. Виждаше се лицето му.
— Тя не е никак добре! — каза той тихо и прибра ръката й под завивката. — Тук въобще не я лекуват, има нещо мръсна в тая история!
Педро мълчеше.
— Като че имат интерес да умре по-бърже! — добави Доктора. — Тя е загубила много кръв…
— Утре ще говоря с управителя! — чу се отново гласът на Педро. — И ако… ще ме запомни! Той, изглежда, се съмняваше в Доктора, затова добави: — Но няма да позволя никой да я пипа.