— Мерси! — каза Учителя. — Може и да е за хубаво!
Отвъд коридора някой закашля и Гърбавия се втурна към мястото си зад завесата.
— Сега ще видиш! — каза Учителя.
— Дай боже да се препънат! — боботеше под завесата Гърбавия. — И ковчези ще им скова, и трапове ще им изкопам, и ще помогна на Немия да ги зарови! Майтап! Ще видят те майтап!
Учителя се усмихна. Все пак беше любопитно как ще посрещнат кръстовете си тия тримата.
От крайната врата вдясно, която имаше номер десет излезе нисък кръглолик човек на средна възраст. Беше облечен с тъмен костюм с вратовръзка и бяла риза, наметнат отгоре с болничния си халат. Казваха му Философа, защото беше завършил философия и преди да се разболее, изготвял крупен научен труд. Намираше се в санаториума вече цяла година.
Той видя кръста си пред вратата и се спря. Гърбавия, скрит зад завесата, тихо се засмя.
— Нали всичко може, господин Философе? — изсъска той. — Нали всичко може. Или сега вече не може?
Философа взе кръста и влезе в хола, като го разглеждаше. Той погледна Учителя по рисуване, после отново кръста и каза без всякаква ирония:
— Погледни! Каква категоричност! Две летви, заковани напреки! Най-категоричният знак на земята… и въпреки това… аз чета моето име като името на друг човек, когото не познавам…
Учителя го гледаше подигравателно.
— Ти искаш да бъде на друг човек?! — каза той с неприязън. — Естествено, кой не би желал да забучи собствения си кръст над главата на другиго! Може би това е най-високата степен на свобода, а господин Философе?
Философа невъзмутимо седна срещу Учителя, като продължаваше да разглежда кръста и гласно да размишлява:
— Учудвам се как едновременно съм толкова близо и толкова далече от това!
Учителя беше убеден, че той позира по твърде евтин банален начин, а тъкмо в тези последни дни не можеше да понася никакви игрички.
„Намирам се в някакво състояние на абсолютна будност, просто съм «изцъклен» отвътре!“ — беше казал той на Доктора, когато му искаше помощ.
И сега този позираш философ, който също беше виновен пред него.
— Истината е, че си съвсем близо до кръста въпреки желанието ти да бъдеш далече! — каза му злобно той. — Струва ми се, че този път стремежът ти да умреш като повреден робот ти изневерява! Роботите не се плашат, нали?
Едва сега Философа долови нещо от тона на Учителя, усмихна се презрително:
— Че аз не се плаша! Само се отвращавам от символите! Всеки символ е подигравка с разума!
Учителя по рисуване се разсмя:
— О-хо! А не намираш ли, че всеки разум е подигравка с живота.
Философа пак се вдълбочи в разглеждане на кръста. Очевидно шегата на гърбавия дърводелец му правеше силно впечатление.
— Все пак — каза той — това е най-сполучливият символ… четири противоположни посоки… бих казал… несъразмерното саморазкъсване на всеки човек, при това едната посока е предпочетена — той посочи дългата част на кръста, — но тя води винаги надолу… а може би е знак, че ние принадлежим на онова, което е под нас…
Учителя искаше да му каже нещо по-язвително, ала се чу трясък и той разбра, че иде Доктора.
Беше се отворила вратата на стая номер девет и в коридора се появи съвсем млад мъж, облечен в блестящ собствен халат, обут в елегантни лачени пантофи. Той имаше много слабо лице, с онзи характерен за бързото развитие на болестта възсинкав цвят, с мъртвешка изпъкналост на ябълките и опънати пепеляви устни. Толкова по-ярък беше контрастът с очите му — черни, блестящи и много изразителни. Те издаваха постоянното му състояние на свръхвъзбуда, сякаш животът в гърдите на този човек догаряше с все по-ярки пламъци. Двадесет и осем годишен, неотдавна завършил медицина.
Той съзря кръста, който Гърбавия беше подпрял пред вратата му, прихна да се смее и извика:
— Радост в къщи! — ритна кръста и с ръце в джобовете бавно тръгна към хола.
— Ритай — процеди Гърбавия, скрит зад завесата. — Всички започват с ритане и свършват с ритане!
Доктора се движеше с мъка, беше много болен. Като че само очите му го заставяха да се движи. Дишаше тежко и често се случваше да му прилошава. Ала гласът му си оставаше неподправено свеж и силен.
Като влезе в хола, той угаси с отвращение радиото и седна точно срещу камината. Тогава видя кръста в ръцете на Философа.
— Гърбавия си отмъщава!… Не е бил лош дърводелец! Можем да си направим обща поръчка при него! Но не такива неграмотни надписи! Господин Учителя по рисуване ще изпише нещо калиграфическо, с хубав старобългарски шрифт, а господин Философа ще измисли някаква такава… като на копривщенските гробища… „Ние бяхме като вас, вие ще станете като нас!“ — Той изговори всичко това нервно, приповдигнато, после отведнъж се обърна назад и попита. — Къде е този красавец? На бас, че се е скрил и отнякъде ни гледа!