— Отивам си на реда! — извика той весело. — Какво става със Симчо? Опита ли индийската хватка?
И тримата го гледаха недоумяващи. Толкова рязко се меняха събитията през този ден.
— И ти ли сега! — пръв се опомни Педро.
— Какво? Пак ли искате да ме прередите? — подхвърли Акрабов, като пристъпяше напред. — Но тоя път аз съм си на реда и влизам! Нарочно останах последен…
— Я си гледай здравето! — Гласът на Педро се извиси заплашително.
Акрабов го погледна сепнат и зачуден:
— Какво си се развикал? Ще изплашиш момичето! Ааа, такива хич не ги обичам!
Сега се намеси Доктора:
— Върни се в стаята си, господин подофицер!?
— Какво? — извика силно Акрабов. — Кои сте вие, та ще ми стоите на пътя!
— Вървете си! — Философа разбра, че и той трябва да каже нещо.
— А! И ти ли! — Акрабов се развесели. — А пък аз ви казвам, че ще вляза, та ако щете и да се обесите! Аз жена не съм видял толкова време…
— Това не е добре… — каза плахо Философа.
— И мъртва да е, жена е това! — Акрабов се изхили в лицето му и тръгна напред.
Педро застана пред него:
— Назад! Веднага в стаята! — Той едва се владееше. — Назад!
Акрабов се спря, огледа и тримата:
— Аз бърках ли ви се на вас? Или сте се наговорили нещо, а?
— Прибери се в стаята си, животно! — извика силно Педро.
Земевладелецът се стресна, но не се уплаши.
— Значи, така — усмихнат каза той. — Наговорили сте се! Дожаля ви за шумкарката, а? Но аз влизам, пък вие… — Той рязко тръгна напред и блъсна Педро.
Отведнъж и тримата го уловиха, а Педро го повлече силно към стаята му. Философа, шашардисан, дърпаше яката на сакото му и почти го разсъблече.
Акрабов се дърпаше. Неговите сили не бяха много, а се боеше от по-резки движения. Ругаеше гръмогласно:
— Аз ще ви дам да разберете! Нека дойде управителят. Ще видим тая работа! Щом искате със сила, моята сила е по-голяма! Ще ви го върна с лихвите! Никому не съм останал длъжен!
Педро го довлече до неговата стая, отвори вратата и така силно го блъсна вътре, че онзи падна върху пода. После заключиха вратата. Акрабов заудря с юмруци отвътре, целият санаториум гърмеше от ударите му.
— Ще ме запомните! — крещеше той.
Тримата се върнаха в хола. Уморени, насядаха около камината. След малко при тях дойде и Гърбавия.
— Сега е по-добре — каза той поверително, — диша по-леко и не се премята! Докога ли ще спи?
Мълчеха. Разправиите с Учителя по рисуване и с Акрабов ги бяха угнетили. Навън ненадейно притъмня. Голям облак затули слънцето. Застудя. Гърбавия нареди дърва в камината и ги подпали.
— Дали да я донесем тук, при нас? — попита той. — Може да дойде в съзнание!
— Тя вече бе в съзнание! — каза Философа, единственият който беше разговарял с нея.
Тримата го загледаха въпросително. Тихо и много хубаво той разказа как се беше пробудила, как го взела за полицай и му казала: „Ще им хванете цървулите, господи полицай!“
— Тя е първият несантиментален човек, когото срещам — каза той. — Ние се разкапахме от самосъжаление, хленч, носталгия и всеки от нас умира от страх, че ще умре… а тя стоеше като новородена… ако не бях я срещнал, нямаше повярвам, че съществува.
— Просто, тя знае за какво е живяла и за какво се е пожертвувала! — прекъсна го Доктора. — Това, което нито един от нас не може да каже! Ние винаги сме смятали, че някой друг, бог или дявол, трябва да ни отговори! А тя сама си е задала въпроса и си е отговорила!
Навън силно заваля. Дъждът беше пороен, истински водопад, който плющеше върху терасата. Както всеки друг следобед, те гледаха вечната камина с вечния огън, в който горяха все нови и нови дървета.
После Философа се обърна към тях. Лицето му изглеждаше необикновено кротко, пропито от искреност и доброта.
— Като юноша — каза той — исках да осмисля живота си и да служа на нещо добро и справедливо, а като пораснах, разбрах, че колкото хора има по земята, толкова различни разбирания има за добро и за справедливо, че едно добро по отношение на друго добро се отнася като зло, че една справедливост по отношение на друга справедливост се отнася като несправедливост. Това ме ужаси. Аз не знаех дали въобще съществува някакво добро, отнасящо се до всички. Защото, ако не съществува никакво добро, тогава не съществува и зло, значи, няма посока, в която да се движим… не знаех… и не намерих никой да ми каже, да ме убеди… но бог ми с свидетел, че исках да се посветя на доброто… — Той спря, изглежда, се почувствува неловко. Беше неясен, сам объркан. Искаше да им каже, че цялата му теория за стерилизирания човек, за роботите, които ще наследят всестранния човешки дух и ще влизат помежду си в прости аритметични отношения, че всичко това и много други още неща, които им е казал, са глупости… Можа само да добави: — Аз се утешавах, като доказвах безсмислицата на утрешния свят, и така ми беше по-леко! А може би така е и най-лесно!