— Дай на горския петдесет лева! — каза Акрабов. — Но веднага да го отнесе!
На Учителя и през ум не му мина какво съдържание може да има това писмо.
„Аз и Акрабов — казваше си той. — Колко странно!“
Кантонът беше на някакви триста-четиристотин крачки, Учителя отиде бързо, намери горския и му предаде писмото. Този горски го погледна подозрително, но взе парите с писмото и веднага тръгна за гарата.
По това време се завърна и Немия. Само от доктор Господов нямаше и помен.
Това беше най-хубавата нощ. Постепенно небето над планината се избистри и когато пълната луна изскочи от скалите и тръгна по билото, белият санаториум светна като самотен приказен дворец.
На терасата пред самата седма стая мълчаливо седеше само един човек. Гърбавия. Беше отишъл заедно с другите да си легне, но не можа да заспи, безпокоеше се за момичето, накрая се облече и застана отвън. Тя продължаваше да лежи непробудно. Той се уплаши, влезе вътре и сложи ухо на сърцето й. После леко отдръпна завесата, така че лунните лъчи осветиха лицето й. В полумрака то изглеждаше мраморно, свръхестествено, красиво и тайнствено. Гърбавия я гледаше прехласнат. Накрая се прекръсти, излезе навън, измъкна снимката на онази, която бе представял за своя жена, и тихо я накъса на парчета. Докато лъскавите бели хартийки летяха надолу, той вдигна очи и изпълнен с молитвена кротост, погледна небето. То беше съвсем близо над главата му, огромно и спокойно. Под него стърчеха сребърните фигури на скалите, омагьосани човеци, вдигнали завинаги ръце нагоре. Отвред пееха птици. До самата тераса, върху голямата бреза, един славей бе изпаднал в екстаз, по-надолу и оттатък, откъм гората, цвърчеха безброй птичи гласове.
— Боже господи — шепнешком каза Гърбавия, като продължаваше да се взира в близкото небе, — ако си заспал, събуди се, погледни насам! Погледни! Чуваш ли, господи! Прощавам ти гърбицата и двайсеткилограмовите плочи и всичко останало… твоите грехове, господи са най-много, но аз ще ти ги простя! — Той беше озарен от великодушие. — Ако ти я спасиш! Утре рано-рано да се вдигне от леглото, да излезе навън и да си продължи пътя! — Гърбавия се усмихна, очевидно си представяше нейното излизане и само добави: — Защо да не може, господи!
В този миг се чу съвсем близкият крясък на кукумявката. Той се уплаши. Като че господ му пращаше своя отговор. Отново влезе в стаята на момичето. Стори му се, че сега то диша съвсем леко, безусилно.
Полунощ минаваше. Доктор Господов тайно се беше прибрал и спеше в кабинета си долу. Чуваше се равномерното хъркане на Немия.
Учителя по рисуване на можа да заспи. Въртеше се в леглото неспокоен и си мислеше дали да отиде да види момичето. Страхуваше се, че онези са там, пък и тази блестяща и тайнствена нощ го плашеше. После той отново се досети за бившата си жена, която не дойде нито веднъж да го види, сякаш искаше да го забрави завинаги. Помисли дали да й напише едно писмо с проклятия, нещо от ония ужасни предсмъртни писма, които ще преследват съвестта й цял живот. Даже съчини няколко много силни фрази. И пак се досети за братята си. Те бяха търговци на платове, спекулираха хитро с военното положение и както знаеше, бяха натрупали добри пари. Но жените и на двамата излязоха някакви изроди фанатично пестеливи и лакоми. Гледаха на него с презрение, защото беше художник, и с досада, защото беше болен и трябваше да му се подхвърля нещо.
„Ах, ако остана жив, така ще се разплащам, че ще ме запомните! Ще заработя като тях, но двойно по-мръсно, по-подло, ще натрупам пари и ще ги разоря, ще ги докарам до просяшка тояга и ако мога и по една каверна да им провъртя в дробовете, ще го направя!“ — нареждаше Учителя.
На вратата му тихо се хлопна. Беше Акрабов.
— Какво ти е? — попита Учителя, като се опита да запали лампата.
— Не пали! — каза Акрабов и седна на леглото му.
Учителя беше много изненадан. Иван Акрабов да слезе по стълбите от горния етаж долу, при него!
Той виждаше в полумрака лицето му и огромните вежди, които този път бяха спуснати надолу, за да внушат тревожна сериозност.
— Слушай — каза Акрабов с привидно спокоен глас, това писмо, което ти дадох, да не си се изтървал никъде. Нито дума!
— Какво има? — попита Учителя, недоумяващ и вече по-спокоен.
— Парите са твои, това дойдох да ти кажа! Само ще мълчиш! — Акрабов се надвеси над него.
— Какви пари?
— Аз писах — каза шепнешком Акрабов — до жандармерията за шумкарката… ще има награда, петдесет хиляди ли беше, сто хиляди ли… твои са!
Учителят се вцепени. Гърлото му изсъхна, езикът му се схвана, не можеше дори да преглътне.