А Учителя сякаш пощуря. Той тичаше към куфарите, вадеше цели купчини банкноти, хвърляше ги в огъня и крещеше:
— Купувай! Купувай!
По едно време се досети, изтича към рамката с портрета на Акрабов, с един удар я строши и натика остатъците в огъня.
— Сега ще дойде полицията, вашата мамка! — дочу се като под земята гласът на Акрабов — Вашата мамичка…
Не можа да продължи. Педро простря ръце напред и с все сила стисна гърлото му.
— Напиши още едно писмо! — извика Гърбавия. — Напиши де!
Учителя продължаваше да хвърля банкнотите. Пламъкът ставаше все по-голям, в хола беше светло като през деня.
По едно време Философа каза:
— Той съвсем се отпусна!
Отдръпнаха се предпазливо. Акрабов рухна безчувствено. Доктора се надвеси над него.
— Свършил е! — каза той.
— Постиснах го малко по-силно! — обади се Педро, гледаше пръстите на ръцете си.
Учителя не беше на себе си.
— Свестете го! — извика той. — И да започнем отново! Да гледа!
— Какво да правим сега? — попита Философа.
Привлякоха го бързо до бюста на доктор Господов младши. После Педро бутна големия и тежък бюст върху тялото на мъртвия Акрабов. Бюстът тупна тежко и сплеска лицето му. Ужасени, всички извърнаха глави. Само Учителя продължаваше:
— Малко му е!
Бързо върнаха куфарите в стаята и разбутаха огъня, да изгорят и остатъците от банкнотите.
— А какво ще правим с нея? — попита Доктора. — Не бива да я оставяме на полицията! Дори една минутка да живее поне нека умре спокойна!
— Да я изнесем навън, да я скрием някъде, докторе — каза Гърбавия. — Аз ще остана да я пазя!
— А аз ще вляза в нейната стая и ще легна, вие ще прекъснете тока и ще се съпротивявам, няма да отварям… те ще се объркат — каза Педро.
Изглеждаха изпълнени с готовност. Убийството на Акрабов ги преобрази.
— А може би няма да дойдат! — все пак забеляза Философа.
Едва сега Гърбавия се досети.
— Дали тя не е чула нещо, дали не сме я изплашили! — каза той и се втурна към седма стая. Но едва влязъл, веднага извика: — Докторе!
Момичето лежеше безжизнено с отметната назад глава. От устните му продължаваше да струи гъста, яркочервена кръв. Очите й бяха полуотворени и всички за пръв път ги видяха. Кадифени, лъчисти очи, застинали в спокойно очакване. Доктора избърса кръвта, постави я в средата на възглавницата, после притвори клепачите й.
Другите стояха като статуи. Учителя по рисуване запомни завинаги това бяло легло и главата на момичето, задрямало за мъничко.
В същото време Немия, събуден от шумотевицата, влезе в хола, видя трупа на Акрабов и отмести бюста. Вдигна тежкото тяло на земевладелеца и както всякога беше правил, смъкна мъртвия в моргата. Тази смърт не му направи никакво впечатление, защото много умрели бяха минали през ръцете му.
На зазоряване се чу шум от ботуши и викове. Жандармерията нахлу в санаториума. Измъкнаха управителя от леглото и го тикаха бос напред. Доктор Господов младши си беше глътнал езика. Едва се опомни и като разбра за какво става дума, запелтечи пред жандармерийския офицер:
— Господин капитан, намерихме я вчера пред вратата и аз веднага заръчах да ви съобщят! Разбира се, писмото написах аз! Лично аз!
— Предайте я незабавно! — каза намръщен капитанът.
— Разбира се, господине, разбира се… — Управителят се затича към седма стая. — Ето, тя е в тази стая, моля заповядайте… не се безпокойте, тя няма оръжие, аз съм проверил, няма…
Капитанът смело приближи седма стая, но в момента, когато посегна да натисне бравата, вратата сама се отвори. Той отстъпи инстинктивно назад. Пред изумените погледи на управителя и жандармеристите петима мъже, облечени в болнични халати, носеха на ръце момичето, покрито с одеяло. Най-отпред бяха Педро и Учителя, Доктора встрани повече се крепеше за тялото на момичето, отколкото помагаше. Отзад държеха полуизправена главата й Философа и Гърбавия.
Те тръгнаха из коридора. Педро видя жандармеристите, побледня, очите му светнаха, той се спусна към капитана и като протегна ръце към него, извика страховито:
— Свали си шапката, говедо!
Уплашен от горящия му поглед, капитанът боязливо смъкна фуражката си.