След последния разговор между двамата на Учителя по рисуване му беше неприятно да разговаря с Доктора. Философа продължаваше да разглежда дървения кръст.
— Колко интимно сте го прегърнали! — забеляза Доктора. — Предсмъртната поза на една неосъществена човекомашина!
Внезапно Философа се извърна към него и троснато каза:
— Стига с тия ваши представления! Престанете най-после да ни натрапвате себе си! — Той говореше на всички тук на „вие“, а пък те, за да го ядосват, с редки изключения му говореха на „ти“. — Всичко това е заради вашите и на господин Акрабов шеги с жена му!
Доктора направи гримаса на учудване, после се замисли и започна, като постепенно извисяваше глас:
— Господин Философе, ти забравяш, че тук всеки има право на всичко! Това е нашето главно предимство и аз държа на него повече, отколкото на твоето съседство! Тук преди една седмица имаше един човек, който от сутрин до вечер ни псуваше! Помниш ли колко весело беше, когато този гранически и диалект изреждаше майките ни… да ти припомня ли как те наричаше?… Сега вече го няма! Аут! — Спря за миг, говоренето го изморяваше, но той не можеше да не говори. — Влез в неговата стая и се опитай да определиш правата си! Нали ти сам каза, че при нас няма граници, няма власт, няма страх, няма никакви задръжки и всеки може да прави каквото си иска! Как беше, абсолютно свободните хора, а?
Философа не прие предизвикателството. Остави кръста встрани и се облегна, като гладеше оплешивялото си теме.
— Сантименталности! — измърмори той.
— А оня гърбав глупак си мисли, че ме подсеща за нещо, което съм забравил! — каза Доктора, като бъркаше в джобовете на халата си, и измъкна малко листче. — Ето… остават ми още четиридесет и седем дни! Точно четиридесет и седем! — Той погледна с блестящите си очи към двамата.
Гърбавия продължаваше да се крие зад завесата при вратата, за да дочака излизането на последния обитател от горния етаж, земевладелеца Акрабов, когото мразеше най-много.
Учителя приклекна пред камината, струпа малко борини, нареди изкусно пирамидата от дърва и ги подпали. След това безшумно се върна на мястото си. Огънят разгоря бързо, дърветата се обливаха в гореща смола, съскаха и пращяха. В студения мрачен хол лъхна топлина.
През тия късни следобеди и вечери в санаториума обикновено се мълчеше. Болните се отпущаха в креслата, дремеха и чакаха.
Учителя по рисуване гледаше буйния огън в камината и си мислеше, че ако наистина до утре не му пратят пари, ще трябва да си събере багажа, да напусне този санаториум и тази камина. А вече беше свикнал с обстановката и с мисълта, че именно тук ще дочака края. Учителя предполагаше, че ще издържи най-много до есента. Съзнанието на тази обреченост го хвърляше в най-противоположни състояния. Веднъж, разкапан от жал и болка по себе си, той нареждаше: „Последната ми пролет, последният ми рожден ден, последният Гергьовден в моя живот, последният… май, последният…“ — и плачеше в стаята си с тънък скимтящ глас, а друг път това съзнаване му доставяше мъчителна радост. Приемаше, че със смъртта си отмъщава на всички, които бяха виновни пред него, на бившата си жена, на братята си, на директора на гимназията, който беше съсипал нервите му, за да стигне на края до третото и като че най-желано чувство на животинско безразличие, покорство и тъпост.
Откакто беше завършил Художествената академия, той почти не рисуваше, преподаваше на учениците в гимназията едни и същи уроци, гледаше на работата си през пръсти и рядко се сещаше да работи. След заболяването му и особено след като разбра, че и операцията няма да му помогне, отведнъж си внуши, че е дошло времето да създаде своите шедьоври. Донесе в санаториума триножник, платно и бои. Първите дни с вдъхновение и постоянство седеше на терасата и рисуваше. Всички очакваха да видят нещо от околния пейзаж, от това, което беше пред очите им, но картината върху платното излезе непонятна. Нещо като сиво-бяла пропаст между виолетови скали. Някои от тези скали наподобяваха човешки лица или чела и носове, при това всичко устремено надолу. А някъде встрани гледаха три очи. Всички болни, които видяха картината, бяха поразени от трите очи и даже сам Акрабов каза, че човек сигурно е имал и трето око, но го е загубил. Философа забеляза, че всяко от нарисуваните очи има отделен израз и те принадлежат на различи хора.
Учителя свали картината от триножника и без да се замисли много, я хвърли в камината. Те го гледаха слисани, а Гърбавия забеляза: