— Само като го гледам — каза Доктора, — ми се ще да ме вдигне и да ме отнесе при Антон! Тоя тип, управителят, нарочно го е взел!
— Хайде да го повикаме пак! — неочаквано се обади Философа.
— Той самичък ще дойде, господин Философе — рече със сдържана ирония Акрабов. — Няма защо да го викаш! Знаете ли, господа, все ми се чини, че Немия е нещо като съдбата.
— Съдбата е и глуха, и сляпа, и тъпа! — каза злобно Доктора.
Пак настъпи тишина. Чуваше се само пращенето на дървата. Имаше такива дълги часове, когато и шестимата се гледаха и не знаеха какво да говорят, нито какво да правят. Нищо не ги измъчваше така жестоко, както съзнаването на чакането.
Учителя ненавиждаше тишината повече от другите.
— Да знаех, че ще попадна в такъв санаториум — каза той, — щях да си лежа у дома!
— Ако си нарисуваш един дом! — незабавно забеляза Доктора. — Кой от нас има дом?
— О-хо! — оживи се Акрабов. — Каква къща имах само! — Беше казал това поне стотина пъти. — Такова нещо не сте виждали! Най-хубавата и в село, и в околията, идваха да я снимат за една изложба, казваше се „Благоденствието на България“, осем стаи…
— … мазе като хан… — Доктора продължи заучения текст.
— … да бях се сетил да си отворя един санаториум, луди пари щях да спечеля… — продължи Учителя, който също знаеше разказа на земевладелеца наизуст.
— Така си е! — каза невъзмутимо Акрабов. — Понякога се чудя дали е било вярно, може да съм сънувал!
Учителя поиска отново да каже колко подла и мръсна е бившата му жена, след като го е измамила при развода и го оставила без нищо, и колко още по-подли са братята му, които го бяха довели тука и не му пращаха вноските, досети се, че вече много пъти го беше казвал и вече много пъти тримата му бяха отвръщали приблизително едно и също. Акрабов се усмихваше съчувствено и казваше, че всички са подлеци, че човекът още с раждането си е подлец, че и честността е подлост, най-хитрата подлост. Има едно-единствено нещо, говореше по този повод Акрабов, важното е да прекараш живота си добре, приятно и с удоволствие, всичко друго има никак не е важно и тъкмо в това Учителя е сбъркал. Докторът му се подиграваше, че търси начини да продължи боледуването си, и го съветваше да се отрови или да се хвърли от терасата, вместо да чака да му пратят пари. Не е ли все едно къде ще пукнеш, казваше му той, и твърдеше, че сам скоро ще се хвърли от терасата. Беше определил четиридесет и седмия ден и съвестно броеше. Но най-страшен беше Философа. Знаете ли, каза му той с равния си безразличен глас, вие умирате да ви съжаляват, целия си живот сте прекарали да търсите и да получавате съжаления, а най-любимото ви състояние е да съжалявате сам себе си. Учителя щеше да го удари. По-късно те му повтаряха в един или друг вариант същото. Единственият, който се беше опитал да го разбере и да му признае страданието, беше Гърбавия. Но на Учителя отведнъж стана обидно защо именно гърбавият дърводелец ще бъде неговият утешител…
— Педро пак се е нарязал — каза Акрабов, като гледаше часовника си.
— Той е най-добре! — каза завистливо Учителя. — Едва ли разбира какво става…
— Управителят нарочно му пробутва бутилките — продължи Акрабов, — дано по-скоро пукне! Защото испанката е предплатила за още една година, заминала е и няма да дойде да си вземе рестото! Така е всякога, когато предплащаш! Това не е санаториум, а морилня, морилня, трупане на пари от мъките на хората!
— Добре, че твоите са натрупани от радостите на хората! — обърна се към него Доктора.
Испанката беше майката на шестия болен, когото наричаха Педро. Баща му, българин, беше починал, а майката имаше вариететна трупа, която пътуваше из Близкия изток.
Акрабов отвори уста да отвърне на Доктора, въпреки че вече беше свикнал да пренебрегва заядливостта му, когато внезапно се чуха близки пушечни гърмежи, после картечен откос, продължителен и силен.
Четиримата се погледнаха. Даже Философа, който дремеше отпуснат в креслото си, изправи глава.
— И днес! — каза Доктора.
— Този път съвсем близо! — Учителя се ослушваше.
— Не видяхте ли заранта колко полиция се източи отсреща — каза Акрабов. — Този път ще ги избият като пилци! Това са ловните дружини.
Стрелбата стихна.
— Тия шумкари са луди хора! — каза Учителя. — За какво са тръгнали, да ги пита човек?
— А бе те си знаят за какво са тръгнали, само че няма да ги огрее! — Акрабов се усмихна.
Доктора не можеше да понася тази самодоволна усмивка, както изобщо не можеше да понася самия Акрабов, този „чеснов простак“, затова веднага каза: