Учителя не можеше да понася нечовешкото му спокойствие, може би защото сам копнееше да бъде като него, и му се озъби:
— Ти какво! След като цял живот не си разбрал как да се живее, сега ни предписваш рецепти за умиране!
— Какво искате да кажете с това? — попита Философа.
— Ти пък защо се напъваш да търсиш съдържание в думите? — намеси се в разговора Доктора, като се обърна към Философа. — Приеми ги като звуци, като скърцане на вратата или шума в гората! Тук нищо няма съдържание, господине. Всяка дума има всички възможни съдържания! И ти също като господин Учителя си дошъл с венчалния си костюм вместо с погребалния!
Той изговори всичко това силно и вдъхновено, очите му блеснаха още по-ярко, цялото му лице се оживи аскетично и красиво.
„Позира, но хубаво позира! — помисли си завистливо Учителя. — Пък и с един милион в джоба може да се позира дори пред свети Петър.“
Когато в хола се появяваше Доктора, винаги ставаше оживено и интересно. Във всичко, което говореше и вършеше, той влагаше жива страст, някакво непримиримо желание да се стигне докрай. Нито веднъж Учителя не беше чул от устата му унили, меланхолични думи, не беше доловил в държането му онова безпомощно отпущане, което усещаше в себе си.
„Аз живея!“ — викаше този Доктор, който сам себе си не можеше да излекува.
Философа беше истинска мистерия. Той като че наистина се опитваше да изобрази нагледно бъдещия човекоробот, за когото надълго и нашироко им бе говорил.
И сега той едва се усмихна и без да погледне някого каза:
— Лигавене! Създавате си слугински драми, мъчите Гърбавия, мъчите себе си, самоубивате се със сантименталност! Господин Акрабов иска от сантименталност да изпрати портрета си в Швейцария, а господин Учителя не желае от сантименталност да го нарисува! Вие сте много болни! — Той произнасяше думата „сантименталност“ с такава интонация, която трябваше да предизвика отвращение.
— Стига си играл на неодушевен предмет! — извика му Учителя. — Одеве, като видя кръста си пред вратата, душата ти отиде в петите, а сега пак дрън-дрън…
Философа не се засегна.
— Да — каза той с обичайния си тон, когато установяваш нещо безспорно, — все по-ясно разбирам трагедията на този сантиментален свят! Защото бацилите на сантимента предизвикват след това обратна реакция и хуманността на чувството се превръща веднага в своя животински еквивалент, предизвикват най-чудовищните и необясними с никакъв разум постъпки, всички убийци, всички садисти, мръсници, циници, всички са необикновено сантиментални. Забележете пред всяка голяма мръсотия, пред всяка война човечеството става много сантиментално…
Той говореше все едно дали го слушат, или не, по-скоро разсъждаваше гласно.
Акрабов го гледаше учуден. Учителя се замисли върху правотата на това, което беше чул. Единствен Доктора остана извън мислите на Философа.
— Боже мой! — извика той. — Ти си луд, господин Философе! Умираш и пак категоризираш!
— Единственото спасение на света — продължи Философа — ще бъде, ако измрат сантименталните! Трябва да се заразим с някакъв рак срещу сантименталността! Представете си свят, лишен от ахканията, охканията, от това чувство на мила себедоброта, на радостно страдание за нещо безвъзвратно, от всеки патос, от цялата безсмислица на всичко, което идва само, за да създаде сантименталното освобождаване на човешката отговорност и зареждането с престъпност, от изкуството, всички тия силни и празни думи, които преврьщат всяко същество в център на вселената. Сантименталността — това е най-яркото, проявление на животинския егоцентризъм… Представете си свят като кристална решетка, където всеки атом има и място, и време…
— Нима ти наистина можеш да си представиш това? — попита го Доктора. — А аз си мисля, че търсиш мотиви, за да умреш убеден, че нищо не си загубил!
Философа се обърна към него. Бистрият поглед на сините му очи и характерното присвиване на веждите показваха, че той има намерение да развие своята тема докрай. Това бяха негови внезапни отприщвания, след които щеше да настъпи дълго и празно мълчание.
От коридора се чуха бързи, силни стъпки, миг след това в хола връхлетя около четиридесетгодишен едър мъж с румено, засмяно лице. Бялата му манта се развяваше още незакопчана, а изпод нея се подаваше ловджийски колан. Ботушите му бяха кални. Зад него веднага застана дългата бяла фигура на Немия.
Това беше управителят на санаториума, негов собственик и единствен лекар доктор Господов младши.
— Добър вечер, господа! Как сте? Как сте? — извика той възторжено с глас на конферансие. — Защо не слушате музика! — Спусна се към радиото и превъртя копчето. После пак се обърна към четиримата си пациенти край камината: — Настъпват хубави дни и сега ще разберете каква прелест е тука! Време е да излизате на терасата, боровата гора е вашето спасение, господа! Боровата гора!