Добри Жотев
Сандъчето
Не ме привличаха ни каците с джибри, ни мазгалите с нацвъкани кокоши полози, ни буретата с ракия. Никога нямаше да стъпя в мухлясалото мазе, ако не беше сандъчето. Това сандъче ме теглеше към себе си, сякаш в него бяха скрити най-редките драгоценности в света. Усетех ли, че дядо тръгва натам, и аз поемах подире му като омагьосан. Бил съм във второ или трето отделение, но и досега паметта ми съхранява чудесните мигове, преживени пред отворения капак.
С какво ли ми е било чак толкова интересно това сандъче? То съдържаше излинели от времето снимки: дядо, седнал — баба, права до него с ръка на рамото му, изпомачкани квитанции, кръщелни свидетелства с изображение на дух свети върху тях, едно писмо от дядо до баба с обръщение: „Любезнице Ристено“, и пр. от този род.
Сега разбирам, че старецът е слизал в мазето само когато му е трябвал някакъв документ. Никога не ме гонеше, но и не ми обръщаше внимание — щом толкова ми е интересно да клеча до него. Веднъж обаче, както ровеше, между пръстите му попадна предмет, който ми се стори необикновен като направа. В други случаи винаги гледах мълчаливо. Но този път бях толкова очарован, че не се сдържах и попитах:
— Дядо, какво е това?
Той отговори, без да ме погледне и като че малко смутен:
— Мани го!
— Я! Защо? — учудих се.
— Мани го, мани — настоя той и продължи да рови, търсеше нещо съвсем друго.
Само че аз не го оставях на мира. Тогава старецът промърмори като човек, който иска да се отърве от неудобни въпроси:
— Това ми е дадено за… храброст!
Колкото и да бях малък, горе-долу имах представа какво е храброст, та заинтригуван още повече, не спирах да го врънкам:
— През войната ли ти го дадоха?
— През войната — отвърна небрежно той.
— Каква ти е храбростта? — попитах съвсем сериозно.
При този въпрос дядо едвам уловимо потрепна и отсече:
— Никаква!
Отговорът ме изуми. Как може да се дава такова отличие ей тъй. Когато пораснах, разбрах, че понякога се случва и така. Тогава обаче детската ми душа не допускаше подобно нещо. Повъртях се, повъртях се и нацупих устни:
— Ти хептен за дете ме имаш!
Той заоглажда с длан някаква изпомачкана квитанция, колкото да се намери на работа, и потвърди вече казаното:
— Ако знаеш ти, та и я да знам защо са ми дали това! Те така… за нищо!
Ставах все по-нетърпелив:
— Добре, и за нищо да е, разкажи ми за нищото!
— Я иди да си играеш — ядоса се старецът.
— Нема да ида! — заинатих се.
Дядо остави квитанцията настрана:
— А бре, дете, защо ми вадиш душата? Нали съм одренски опълченец… Бехме обсадили Одрин. Не би ден, не би два, държахме го като у шепа шест месеца. Никой ни можеше да излезне, ни да улезне. Шукри паша у чудо се виде. Накрай писа писмо до султана:
Не можем повече града да държим, че го предавам!
А султанът мислил, мислил, па и он му писал:
Предавай го, пуст нека остане!
— Чакай сега — прекъснах го. — Уж никой не можел ни да излезе, ни да влезе, а Шукри паша и султанът писма си писали. Тия писма кой ги е изнасял и внасял?
Изненадан, старецът чак сега се замисли как наистина при такава обсада това е било възможно. Позамълча и отвърна колебливо:
— Знам ли, така говореха… — Премълча пак и додаде: — Требе с гълъби да е ставала тая работа.
Предположението за гълъбите приех като напълно убедителна версия и готов да слушам, опрях удобно гръб на кацата. Дядо, който до този момент говореше от немай къде, постепенно потъна в спомените си и разказът му стана по-жив:
— Държахме, що държахме Одрин обсаден и една вечер току дойде, генералът. Качил се на бел кон — да му се ненагледаш!
— На кого да се ненагледаш, на коня или на генерала? — вметнах аз.
— На коня, на коня — уточни той. — Генералът си беше генерал като генерал. Дръпна ни една реч, не ти е работа: „Войници, орли, лъвове балкански, тая вечер че земаме Одрин! Щом наближиме, никой да не говори, да не кашля, да не диша! Турците не требе да ни усетат!“ А тъмнотия — у окото некой да ти бръкне, нема да го видиш. Само генералският кон се белее.
— Щом турците не е трябвало да ви усетят, защо тогава генералът не се е качил на черен кон? — обадих се учудено.
Дядо заклати глава.
— И я съм си го мислил.
— Каза ли му? — рекох.
— Я зарежи тая работа! — сопна се той. — Пред генерал само се трае. Он може да говори, а ти: Тъй верно!… Та като разбрахме що ни чака, кумецът от Раковица сълзи зарони: „Жоте, те тука имам малко парици, ако ме утепат, дай ги на жената!“ А я: „Кумец, защо се на малечко дете правиш? Секи умира, кога му е писано!“
Тръгнахме ние и като що ни беше заповедано: ни говориме, ни кашляме, ни дишаме!