Слушах го и се мъчех да си представя картината. Не ми беше трудно. Дядо сега вече не само разказваше, но и имитираше всичко, което можеше да се имитира. Виждах дебнещия вървеж на войниците, пушките им.
— А генералът? — попитах внезапно.
— Генералът ли?… Отиде некъде. Напред ли, назад ли, не знам. Ама баш кога не требеше, кон изцвили. — И старецът незабавно изтръгна изпод диафрагмата си страховито конско цвилене.
— Кой кон? — сепнах се.
— На генерала — поясни той.
Изтръпнах.
— И какво стана.
— Стана що стана — навъси се старецът, — турците ни усетиха. Най-напред от един пост излая куче.
Тук дядо не пропусна да имитира кучето. Спомням си преди години някакъв артист беше дигнал скандал в радиото — не му платили по максимума за имитирания от него кучешки лай. Редакторите му оспорваха максимума, пък той запалено повтаряше: „Ама аз много хубаво излаях!“ Ако този артист можеше да чуе дядо, моментално щеше да се откаже от претенциите си.
Едвам свършил с кучешкото лаене, старецът премина към имитация на тежка картечница — първата картечница, която забълвала куршуми срещу тях. Имитацията постигаше с гърлото при затворени устни. В нашето село почти всяка година военните идваха на маневри. Бях слушал характерните картечни откоси и удивен установявах, че дядовата картечница не отстъпва по нищо на истинската.
Разказът на стареца ставаше все по-напрегнат и аз се понадигнах от мястото си:
— Ко̀си ли, ко̀си картечницата, дете… И един пред мене: „олеле“, и падна. Друг зад мене: „леле, мамице“, и он падна… И що да видиш, уж подтичвахме, ама некои току застанаха, други забиха глави в земята, а доста и побегнаха. Нещо ми стана, та окнах: Така ли се работа върши бре? Защо назад? Само напред! — Стиснах пушката и се юрнах. А ония, сичките, по мене…
На това място старецът излезе от унеса и смотолеви:
— Тѐ защо ми го дадоха!… Това де, за храброст!… За нищо!
Не знам как си е представял храбростта дядо, но своето деяние, както се видя, съвсем не смяташе изключително. Може и прав да е бил. Понякога изтъкваме като геройство изяви, които всъщност са в реда на нещата.
Между другото, без да иска, той ми даваше чудесен урок по скромност. Мисля, че неговият урок остана без последствие, защото скромността се ражда с човека. Аз, изглежда, не съм се родил скромен. Иначе щях ли да се заловя с перото…
Старецът отново се зарови в сандъчето. Но мене ме чоплеше недовършеният разказ и го задърпах:
— И превзехте ли Одрин?
Той отвърна, като продължаваше да рови:
— Земахме го! Мани, мани! Това, що съм там видел, друг път да го не видим: изпомрели от глад и болести старци, жени, деца. Накъде се обърнеш — смрад! По некое време се сбрахме на центъра. Строиха ни и току дойде Вердила̀н (Фердинанд) с гвардейците. Тия, що са облечени с дрехи гайтанлии. Них у бой ги нема. Кога сичко свърши — те ти ги на готово. Стои пред гвардейците Вердилан, а Шукри паша от сто метра марширува. Накрай дойде до него. Вердилан му стисна ръката: „Шукри паша, поздравлявам те за храброто държание!“ После заповяда да му запоят сабята с калай и го остави да си оди слободно из Одрин.
Така преди много години чух от устата на дядо за прочутата одринска епопея.