— Всъщност аз исках да се прибера възможно най-бързо вкъщи — отвърнах.
Гаргойлът се изкачи по една водосточна тръба и висейки на ръце, започна да се придвижва по улука на покрива над нас, като пееше с цяло гърло „Friends will be friends“[3].
— О, разбира се. Но днес си прекарала едва три часа в миналото. За да сме сигурни, че ще издържиш до утре следобед, сега трябва да елапсираш още няколко часа. Но не се притеснявай, няма да е уморително. Ще си в уютна стая в сутерена, където ще можеш да си напишеш домашните.
— Но майка ми сигурно вече ме чака и се притеснява!
Освен това днес бе сряда, а вкъщи това бе денят за печено пиле с пържени картофи. Освен това ме очакваха топла вана и леглото ми! При това положение, да се занимавам и с домашни, бе истинско безобразие! Някой просто трябваше да ми напише извинителна бележка.
„Тъй като напоследък Гуендолин ежедневно е заета с важни мисии, свързани с пътуване във времето за в бъдеще трябва да бъде освободена от домашни.“
Гаргойлът продължаваше да пее гръмогласно от покрива и ми костваше големи усилия да не го поправям. Благодарение на СингСтар[4] и караоке следобедите, които си устройвахме с приятелката ми Лесли у тях, знаех наизуст дори текстовете на песните на „Куин“ и бях абсолютно сигурна, че в тази песен никъде не се говори за краставица.
— Два часа ще са достатъчни — каза Гидиън и отново закрачи бързо, така че двамата с господин Джордж едва го настигахме. — После може да се прибере в къщи и да се наспи.
Мразех, когато в мое присъствие говореше за мен в трето лице.
— Да, което тя очаква с голямо нетърпение — казах аз. — Защото наистина е много уморена.
— Ще се обадим на майка ти и ще й обясним, че най-късно в десет ще те върнем у вас — рече господин Джордж.
В десет? Сбогом, печено пиле. Бас държа, че брат ми вече ще е омел моята порция.
— „Когато животът приключва и няма никаква надежда…“ — пееше гаргойлът, наполовина летейки, наполовина спускайки се по тухлената стена, след което грациозно се приземи на паважа до мен.
— Ще й кажем, че имаш занятия — продължи господин Джордж, говорейки повече на себе си, отколкото на мен. — Може би не трябва да й разказваш за разходката ти в 1912 година, защото тя си мислеше, че ще бъдеш изпратена в 1956-а, за да елапсираш.
Стигнахме до главната квартира на пазителите. От стотици години тук биваха контролирани пътуванията в миналото. Според преданията, Де Вилърс бяха преки потомци на граф Сен Жермен, най-известният пътуващ във времето по мъжка линия. При нас, Монтроуз, генът се предаваше по женска линия, което за Де Вилърс означаваше, че ние почти не бяхме от значение.
Точно графът е открил контролираните пътувания във времето с помощта на хронографа. И пак той бе дал откачената заповед всичките дванайсет носители на гена да бъдат прочетени в новия хронограф. В момента липсваха единствено Люси, Пол, лейди Тилни и някаква си придворна дама, чието име така и не можах да запомня. На всеки от тях трябваше да източим по няколко милилитра кръв.
Но големият въпрос беше какво точно щеше да се случи, ако всичките дванайсет пътуващи във времето действително бъдат прочетени в хронографа и кръгът се затвореше? Но изглежда, никой не знаеше. И изобщо, когато ставаше дума за графа, пазителите се държаха като същински хипнотизирани малки мишки. В сравнение с това, сляпото обожание бе направо безобидно.
Но затова пък аз буквално се задушавах само при мисълта за Сен Жермен, защото личната ми среща с него в миналото бе всичко друго, но не и приятна.
Пред мен господин Джордж изкачваше входните стълби с пухтене. Ниската му закръглена фигура, както винаги, имаше успокояващо излъчване. Във всеки случай бе единственият от цялото сборище, на когото имах поне малко доверие, освен Гидиън, въпреки че… — не, това, което чувствах, не можеше да се нарече доверие.
Сградата, в която се помещаваше ложата, външно не се различаваше от другите постройки в тесните улички около църквата, в които се помещаваха основно адвокатски кантори и кабинети на доценти от юридическия институт. Но знаех, че главната квартира е много по-голяма и изобщо не е толкова скромна, колкото изглеждаше отвън, и че най-вече под земята се разпростираше на огромна площ.
Точно пред вратата Гидиън ме дръпна настрани и тихо изсъска в ухото ми:
— Казах им, че си тотално изплашена, така че гледай по-шашнато, ако искаш да се прибереш вкъщи сравнително рано.