— Какво иска да каже? — попита шепнешком Люси.
Пол само поклати глава.
Отново се чу тих смях.
— Моят тесногръд, заслепен родственик! Колко по-лесен би бил животът ви — а и моят! — ако бяхте послушали мен, а не вашия епископ или онези жалки фанатици от Алианса. Ако бяхте използвали разума си, вместо броеницата. Ако бяхте осъзнали, че сте част от нещо много по-голямо от онова, което ви проповядва свещеникът.
Отговорът на барона като че ли се състоеше от „Отче наш“. Люси и Пол го чуваха да мърмори тихо.
— Амин! — рече посетителят, въздишайки. — Значи това е последната ви дума по този въпрос?
— Вие сте самият дявол! — извика баронът. — Напуснете каретата ми и никога повече не ми се мяркайте пред очите.
— Както желаете. Само още една малка подробност. Досега не съм ви казвал, за да не ви безпокоя излишно, но на надгробната ви плоча, която видях със собствените си очи, като ден на смъртта ви е посочен 14 май 1602 година.
— Но това е… — поде баронът.
— …днес, точно така. И не остава много време до полунощ.
Чу се задъханото дишане на благородника.
— Какво прави той? — прошепна Люси.
— Нарушава собствените си закони. — По гръбнака на Пол пропълзяха нежелани тръпки. — Говори за…
Той спря насред изречението, защото в този момент усети как в стомаха му се разпростира добре познатото му, неприятно чувство.
— Кочияшът ми ще дойде всеки момент — каза баронът и сега гласът му прозвуча определено уплашено.
— Да, сигурен съм в това — отвърна посетителят отегчено. — Затова и ще побързам.
Люси постави ръка на корема си.
— Пол!
— Знам, и аз го усещам. По дяволите! Трябва да тичаме, ако не искаме да пльоснем в най-дълбоката част на реката. — Той я хвана за ръката и я поведе напред, като се стараеше да не обръща лицето си към прозореца на каретата.
— Всъщност е трябвало да починете в родината си, от усложненията, предизвикани от тежък грип — чуха те гласа на посетителя, докато се провираха покрай каретата. — Но тъй като вследствие на моите посещения при вас, днес сте тук, в Лондон, и се радвате на отлично здраве, определено равновесието е нарушено. Съответно, понеже съм коректен човек, се чувствам длъжен да помогна малко на смъртта.
Вниманието на Пол бе ангажирано с усещането в стомаха му и с мисълта да изчисли колко метра остават до брега, но въпреки това значението на последните думи проникна в съзнанието му и той се закова на място.
Люси го бутна напред.
— Бягай! — процеди през зъби, като самата тя се затича. — Остават ни само още няколко секунди!
С омекнали колене той също побягна, ала докато тичаше, а близкият бряг се мержелееше пред погледа му, чу от вътрешността на каретата ужасяващ, макар и приглушен вик, последван от агонизиращо изхърхореното „Дявол“. После настъпи мъртвешка тишина.
Днес в 15 ч. Люси и Пол бяха изпратени да елапсират в 1948 година. Когато се върнаха в 19 ч., се приземиха в лехите с рози под прозореца на драконовата зала, облечени в дрехи от седемнайсети век, целите подгизнали от вода.
Говореха несвързано и останах с впечатлението, че са доста разстроени, затова въпреки протестите им, информирах лорд Монтроуз и Фолк де Вилърс.
Но случката се оказа много лесна за обяснение. Лорд Монтроуз съвсем ясно си спомняше карнавалното тържество, което през 1948 година били организирали в градината, и по време на което някои от гостите, измежду които Люси и Пол, вследствие на консумацията на доста алкохол, са паднали в езерцето със златните рибки.
Лорд Лукас пое отговорността за този инцидент и обеща да възстанови двата унищожени екземпляра рози „Ferdinand Picard“ и „Mrs John Laing“
Люси и Пол бяха строго предупредени занапред да се въздържат от консумацията на алкохол, без значение в кое столетие се намират.
Глава 1
— Хора, това е църква! Не може да се целувате тук!
Стресната, рязко отворих очи и припряно отскочих назад, очаквайки да видя забързал се към мен старомоден свещеник с развято расо и възмутена физиономия, готов да ни прочете конско евангелие. Ала целувката ни не бе прекъсната от някой свещеник. Последните думи дори не бяха изречени от човек, а от един малък гаргойл[1]. Той седеше на пейката до изповедалнята и ме гледаше точно толкова слисано, колкото и аз него, въпреки че това бе трудно постижимо, защото състоянието ми не можеше да се опише точно като слисване. Ако трябва да съм честна, по-скоро имах нещо като гигантски блокаж на мисловния процес.
1
В готическата и викторианска архитектурата гаргойлите (наречени също и водоливници) са каменни скулптури, обикновено разположени по фасадите и покривите на сградите, с гротескни изображения на животни или фантастични същества. — Бел. прев.