— Като изключим пътуванията във времето. — Изчервих се, защото той каза „нашият живот“ и това прозвуча някак… интимно.
— Това е поне някаква справедлива компенсация за ограниченията и постоянния контрол над нас. Ако го нямаше пътуването във времето, отдавна да съм умрял от скука. Парадоксално, но е истина.
— Ако изпитам нужда от покачване на адреналина, ще ми е достатъчно да изгледам някой интересен филм, честно.
С копнеж се загледах след един велосипедист, който се промъкваше в задръстването. Искаше ми се най-сетне да се прибера вкъщи! Колите пред нас не се помръдваха и на милиметър, което, изглежда, идваше добре дошло на нашия четящ шофьор.
— Щом семейството ти е в Южна Франция, тогава ти къде живееш? — попитах Гидиън.
— Отскоро имам жилище в Челси. Но се прибирам, само за да се изкъпя и наспя. Ако изобщо и за това ми остане време. — Въздъхна. Явно през последните два дни и той бе страдал от липса на сън, точно колкото мен. Ако не и повече. — Преди това, от единайсетгодишен, живеех при чичо ми Фолк в Гринуич. Когато майка ми се запозна с мосю Грозник и реши да напусне Англия, както можеше да се очаква, пазителите бяха против. Все пак оставаха само още няколко години до първичния ми скок във времето, а имах още толкова много за учене.
— И майка ти те е оставила сам?
Бях сигурна, че на моята майка не би й дало сърце да постъпи така.
Гидиън сви рамене.
— Харесвам чичо си. Свестен е, особено когато не се изживява като големия Велик пазител. Във всеки случай го предпочитам хиляди пъти пред така наречения ми втори баща.
— Но… — Не смеех да го попитам, затова изрекох шепнешком: — Не ти ли липсва?
Отново сви рамене.
— До петнайсетата ми година, когато все още можех да пътувам безпроблемно, прекарвах ваканциите си там. А и майка ми идва най-малко два пъти в годината тук, в Лондон. Официално — за да ме види, но в действителност по-скоро за да харчи парите на мосю Бертьолен. Тя има слабост към дрешки, обувки и антични бижута. Както и към макробиотични изискани ресторанти.
Жената, изглежда, беше майка за чудо и приказ.
— А брат ти?
— Рафаел? Вече се е превърнал в истински французин. Той вика папа на Грозника и един ден ще поеме платинената империя. Макар че, както изглеждат нещата в момента, мързеливецът няма да успее да завърши дори и гимназията. Предпочита да се занимава с момичета, вместо с учебниците си.
Гидиън постави ръката си на облегалката зад мен и дишането ми веднага се учести.
— Защо гледаш толкова шокирано? Да не би сега да ме съжаляваш?
— Малко — отвърнах честно и се замислих за единайсетгодишното момче, останало съвсем само в Лондон. При потайни мъже, които са го принуждавали да взима уроци по фехтовка и цигулка. И поло!
— Фолк не е твой истински чичо, а само далечен роднина.
Зад нас някой гневно натисна клаксон. Нашият таксиметров шофьор само се огледа бегло и подкара колата, без да се откъсва от четенето. Оставаше ми единствено да се надявам, че мястото, на което беше стигнал, не е особено интересно.
Гидиън, изглежда, изобщо не му обръщаше внимание.
— Фолк винаги е бил като баща за мен. — Усмихна се и ме погледна накриво. — Наистина, не ме гледай, сякаш съм Дейвид Копърфийлд.
Моля? Защо трябва да си мисля, че е Дейвид Копърфийлд?
Гидиън въздъхна.
— Имам предвид героя на Чарлс Дикенс, а не илюзиониста. Изобщо случва ли ти се понякога да прочетеш някоя и друга книга?
И ето че отново се появи добре познатият, надменен Гидиън. Главата ми съвсем се бе замаяла от толкова много любезност и задушевност. Странно, но почти почувствах облекчение, че Гаднярът се беше завърнал. Направих възможно най-надутата си физиономия и се отдръпнах от него.
— Честно казано, предпочитам съвременна литература.
— Така ли? — Очите му проблеснаха закачливо. — И какво по-точно?
Той не можеше да знае, че братовчедка ми Шарлот години наред редовно ми задаваше този въпрос и то със същия надменен тон. Всъщност четях много и затова с удоволствие отговарях на въпроса, но тъй като Шарлот винаги окачествяваше с презрение четивата ми като „не достатъчно интелектуални“ и „момичешки глупости“, ми беше писнало и реших веднъж завинаги да й разваля удоволствието. Понякога човек трябваше да побеждава хората със собственото им оръжие. Номерът е, докато говориш, да не покажеш никакво колебание и трябва да споменеш поне един всепризнат автор на бестселъри, най-добре такъв, който наистина си чел. Освен това важеше правилото: колкото по-екзотично и чуждоземно е името, толкова по-добре.