— Шшт, лебедова шийке — прекъсна ме стилистката. — За какво мислиш ми плащат? За да носиш два пъти една и съща рокля ли? — Тя се посвети на малките копчета на гърба. — Само съм малко ужасена, че си развалила прическата си! По времето на рококо едно такова творение е издържало с дни. За целта дамите са спели седнали.
— Е, да, но не можех да отида така на училище. — Вероятно с тази планина от коси щях да заседна още на вратата на автобуса. — Джордано ли облича Гидиън?
Мадам Росини изцъка с език.
— Ами, момчето каза, че не се нуждае от помощ! Което означава, че отново ще носи безлични цветове и неправилно ще върже шалчето си. Но аз вече се предадох. И така, какво ще правим с косата ти? Ще взема набързо машата и ще увием една панделка около къдриците ти, et bien[61]?
Докато мадам Росини оформяше косата ми с машата, получих есемес от Лесли.
„Ще чакам точно две минути, ако дотогава le petit frangais[62] не е дошъл, може да забрави за mignonne.“
В отговор й написах:
„Хей, срещата ви е след петнайсет минути! Отпусни му поне още десет.“
Не можах да прочета отговора на Лесли, защото мадам Росини грабна телефона от ръцете ми, за да направи задължителните снимки за спомен. Розовият цвят ми стоеше по-добре от очакваното (в истинския живот изобщо не ми подхождаше), но прическата ми изглеждаше, сякаш съм прекарала нощта със заврени в контакта пръсти. А розовата панделка създаваше впечатление за напразен опит да се укротят експлодиралите ми коси. Когато Гидиън дойде да ме вземе, отривисто се разсмя.
— Престани! Ако трябва да се смеем на някого, това си ти! — скара му се мадам Росини. — Ха! Само как изглеждаш отново!
О, да! Само как изглеждаше отново! Наистина трябваше да бъде забранено човек да изглежда толкова добре — в смешни тъмни панталони до коленете и извезан зелен редингот, който караше очите му да блестят.
— Нищо не разбираш от мода, момче! Иначе щеше да си сложиш смарагдовата брошка, която пасва на този тоалет. А и тази неподходяща шпага. Трябва да се въплътиш в истински джентълмен, а не в някакъв си войник!
— Сигурно имате право — отвърна той и продължи да се смее. — Но поне косата ми не прилича на онези телчета за миене на съдове, с които търкам загорелите си тенджери.
Опитах се да надяна високомерно изражение на лицето си.
— С които ти търкаш тенджерите си? Да не би да се бъркаш с Шарлот?
— Моля?
— Нали отскоро тя чисти у вас!
Гидиън изглеждаше леко смутен.
— Това… не е… съвсем вярно — измърмори той.
— Ха, на твое място и аз щях да се срамувам — отвърнах. — Моля, подайте ми шапката, мадам Росини.
Шапката — огромно чудовище със светлорозови пера — при всички положения бе по-малкото зло в сравнение с косата ми. Или поне така си мислех. Един поглед в огледалото показа, че това бе жалка заблуда.
Гидиън отново се разсмя.
— Може ли вече да тръгваме? — изсъсках.
— И да се грижиш за моята лебедова шийка, чуваш ли?
— Винаги го правя, мадам Росини.
— Как ли пък не! — изсумтях, когато се озовахме отвън в коридора. Посочих черната кърпа в ръката му. — Няма ли да ми я сложиш?
— Не, можем да си го спестим. По очевидни причини — отвърна той. — И заради шапката.
— Все още ли вярваш, че в близко бъдеще ще те подмамя зад някой ъгъл и ще те фрасна с дъска по главата? — Нагласих шапката си. — Между другото, отново мислих по въпроса. И вече смятам, че за всичко това има просто обяснение.
— Което е? — Гидиън повдигна вежди.
— Внушил си си го впоследствие. Докато си лежал в несвяст, си ме сънувал и след това просто си стоварил цялата вина върху мен.
— Да, и аз обмислих тази възможност — отвърна той за моя изненада, хвана ръката ми и ме поведе напред. — Обаче не е така, знам какво видях!
— И защо тогава не разказа на никого, че уж аз съм тази, която те е подмамила в капан?
— Не исках да си мислят за теб още по-лоши неща, отколкото и без това вече са си наумили. — Ухили се. — Е? Имаш ли главоболие?
— Не пих чак толкова много…
Той се разсмя.
— Ама разбира се. Беше си направо трезвена.
Отскубнах се от ръката му.
— Може ли да говорим за нещо друго?
— Е, хайде де! Имам право поне малко да те побъзикам. Вчера вечерта беше толкова сладка. Когато заспа в лимузината, господин Джордж наистина си помисли, че си тотално изморена.
— Било е най-много за две минути — отвърнах засрамено. Като нищо може да са ми потекли лиги или да съм направила нещо още по-ужасно.