— Но защо не знае?
Не можех да го видя, но ми се стори, че сви рамене.
— Никога не е питал, а и имам неясното усещане, че няма да му е особено приятно, ако използваме любимата му алхимична лаборатория за стартова площадка при посещенията си. Внимавай, тук е пълно с чупливи предмети…
Стигнахме до вратата пипнешком. Отвън в коридора Гидиън запали една факла и я взе от стойката. Неволно се приближих към него, защото светлината хвърляше зловещи трепкащи сенки по стените.
— Каква точно беше проклетата парола? В случай че някой те фрасне по главата…
— Qui nescit dissimulare nescit regnare.
— След вечеря трябва да се успокоиш или хиляда стъпки да направиш?
Той се засмя и постави факлата обратно в стойката.
— Какво правиш? — попитах.
— Просто исках… Относно по-рано… господин Джордж ни прекъсна, когато исках да ти кажа нещо много важно.
— Заради онова, което ти разказах вчера в църквата ли? Разбирам, че ме смяташ за луда, но и психиатър не би могъл да ми помогне.
Гидиън смръщи чело.
— Моля те, затвори си устата за малко, става ли? Сега трябва да събера цялата си смелост, за да ти направя любовно обяснение. А в това нямам абсолютно никакъв опит.
— Моля?
— Влюбих се в теб, Гуендолин — рече той сериозно.
Стомахът ми се сви, както когато ме обземе страх. Но в действителност беше от радост.
— Наистина ли?
— Да, наистина! — На светлината на факлата видях как Гидиън се усмихна. — Знам, че се познаваме от по-малко от седмица и че в началото те смятах за доста… незряла и вероятно съм се държал с теб отвратително. Но с теб ми е ужасно трудно, никога не знам какво ще направиш в следващия момент, а и в някои неща си стряскащо… ъъъ… наивна. Понякога ми се иска просто да те разтърся.
— Добре, личи си, че действително нямаш опит в любовните обяснения.
— Но после отново си толкова забавна и умна, и неописуемо сладка — продължи Гидиън, сякаш изобщо не ме е чул. — А най-лошото е, че е достатъчно да си в една стая с мен и вече изпитвам нужда да те докосвам и целувам…
— Да, това наистина е лошо — прошепнах и сърцето ми подскочи, когато Гидиън издърпа иглата за шапки от косата ми, захвърли на пода пернатото чудовище, притисна ме към себе си и ме целуна.
Приблизително три минути по-късно стоях облегната на стената и се опитвах да се задържа на крака.
— Гуендолин, просто вдишай и издишай — рече Гидиън развеселено.
Сръгах го в гърдите.
— Престани! Толкова си арогантен, направо си непоносим!
— Съжалявам. Просто чувството да знам, че заради мен забравяш да дишаш, е толкова… опияняващо. — Той отново взе факлата. — Хайде, да вървим! Графът сигурно вече ни очаква.
Едва след като завихме по следващия коридор, се сетих за шапката, но не ми се връщаше обратно, за да я взема.
— Може да е странно, но в момента си мисля, че наистина ще се радвам на скучните елапсирания в 1953 година — каза Гидиън. — Само ти, аз и братовчедката Дивана…
Стъпките ни кънтяха в дългите коридори и постепенно изплувах от розовите облаци и си припомних къде се намирахме. Или по-точно в кое столетие.
— Ако аз държа факлата, ти би могъл да извадиш шпагата си — предложих. — Човек никога не знае. Всъщност в коя година те удариха по главата? (Това бе един от многото въпроси, които Лесли ми бе записала на една бележка и който трябваше да задам, щом хормоните ми позволяваха.)
— Току-що ми хрумна, че макар аз да ти се обясних в любов, ти не ми отвърна — каза Гидиън.
— Не съм ли?
— Поне не с думи. А не съм сигурен, че другото се брои. Шшт!
Бях изпискала, защото точно пред нас един дебел, тъмнокафяв плъх пресече пътя ни — съвсем спокойно, сякаш изобщо не се боеше от нас. На трепкащата светлина на факлата очите му проблясваха в червено.
— Всъщност ваксинирани ли сме срещу чума? — попитах и докато вървяхме, се вкопчих силно в ръката на Гидиън.
Стаята на първия етаж, която граф Сен Жермен си бе избрал за кабинет в Темпъл, бе малка и изглеждаше определено скромна за един Велик пазител на ложата, макар и рядко пребиваващ в Лондон. Едната стена бе изцяло покрита до тавана с етажерки, пълни с книги с кожена подвързия, а пред тях имаше бюро с две кресла, тапицирани със същия плат като завесите. Иначе в стаята липсваха други мебели. Отвън светеше септемврийското слънце, а в камината гореше огън, така че беше достатъчно топло. През прозореца се виждаше малкият вътрешен двор с фонтан, който съществуваше и в нашето време. Первазът на прозореца и бюрото бяха покрити с документи, пера за писане, восък за печати и книги, натрупани на нестабилни камари, които, ако се срутеха, щяха да обърнат мастилниците, разположени доверчиво насред целия хаос. Като цяло кабинетът представляваше малко, уютно помещение, но макар да нямаше никой вътре, когато прекрачих прага, почувствах как косата ми настръхва.