Един навъсен секретар с бяла перука като на Моцарт ме пусна в кабинета с думите: „Графът сигурно няма да ви остави да го чакате дълго“ и бе затворил вратата след мен.
С нежелание се разделих с Гидиън, но след като ме бе предал на смръщения пазител, той бе изчезнал през съседната врата в добро настроение, а и сякаш бе прекрасно запознат с обстановката.
Пристъпих към прозореца и погледнах навън към тихия вътрешен двор. Всичко изглеждаше много спокойно, но неприятното чувство, че не съм сама, се запази. Помислих си, че бе твърде възможно някой да ме наблюдава иззад стената с книгите. Или огледалото над камината всъщност да е прозорец, както в стаите за разпити в полицията.
Известно време просто стърчах права и се чувствах неудобно, но после реших, че ако стоя неестествено скована, тайният наблюдател ще усети, че се чувствам следена. Затова взех най-горната книга от една купчина върху перваза и я отворих. „Marcellus, De medicamentis“. Аха. Марцел[64] — който и да бе това — явно бе открил някои необичайни медицински методи, събрани в това книжле. Намерих едно интересно място, което се отнасяше до лечението на чернодробни заболявания. Просто трябваше да се хване зелен гущер, да му се извади черния дроб, който да се завърже в червена кърпа или естествено черен парцал (естествено черен ли?) и после кърпата или парцалът да се окачат от дясната страна на болния от чернодробна болест. И когато гущерът се пусне и му се каже: „Ессе dimitto te vivam...“[65] и още разни неща, също на латински, проблемът с болестта е отстранен. Въпросът беше дали гущерът ще може да избяга, след като му е изваден черния дроб. Затворих книгата. Определено на този Марцел му хлопаше дъската. Книгата, която се намираше най-отгоре на съседната купчина, бе подвързана с тъмнокафява кожа и бе много дебела и тежка, затова докато я прелиствах, я оставих да си лежи върху купчината. „За вси демони и за облага магеснику и обикновеному человеку“ пишеше отгоре с гравирани златни букви, и въпреки че не бях нито магьосник, нито „обикновен человек“ с любопитство я отворих някъде по средата. Рисунката на грозно куче ме зяпаше насреща, а под нея се обясняваше, че това е Йестан, демон от индуската митология, който причинява болести, сее смърт и войни. От пръв поглед Йестан ме се стори несимпатичен и прелистих нататък. От следващата страница ме зяпна странна муцуна с подобие на рога върху главата (подобно на клингоните в Стар Трек) и докато от своя страна го зяпах с погнуса, клингонът премигна с клепачи и се надигна от хартията като дим, който се сгъсти и бързо се превърна в облечена в червено фигура. Застана до мен и ме погледна отвисоко с пламтящите си очи.
— Кой се осмелява да призове великият и могъщ Берит? — извика той.
Разбира се, малко се притесних, но знаех от опит, че духовете, макар и да изглеждаха опасни и да изричаха злобни заплахи, обикновено не можеха да духнат и перце. Силно се надявах, че този Берит не е нищо повече от дух, затворен в страниците на тази книга, отражение на истински демон, който, да се надяваме, отдавна бе гушнал букета.
— Никой не те е призовал — отвърнах любезно, но и сравнително небрежно.
— Берит, демон на лъжата, херцог на ада! — представи се Берит с ехтящ глас. — Наричан още и Болфри.
— Да, така пише и тук — казах и погледнах в книгата. — Освен това можеш да подобряваш гласовете на певците. — Очарователна дарба. Но за целта веднага след призоваването му (което изглеждаше изключително сложно, защото явно бе описано на вавилонски език) трябваше да му се поднесат различни жертвоприношения — за предпочитане изроди и то живи. Но това бе нищо, в сравнение с онова, което човек трябваше да направи, за да превърне Берит метала в злато. Това той също го можеше. Затова сихемитите — които и да са били тези — много са го почитали. Докато не дошли Якововите синове в Сихем[66] и не „взеха всеки ножа си, нападнаха дързостно града и избиха всички от мъжки пол“[67]. Дотук добре.
— Берит командва двайсет и шест легиона — ехтеше гласът му.
Тъй като до момента нищо не ми бе сторил, придобих още по-голяма смелост.
— Намирам за странни онези, които говорят за себе си в трето лице — казах и прелистих страницата.
64
Марцел Емпирик (на лат. Marcellus Empiricus) е римски писател от IV и V век, автор на съчинения по медицина. — Бел. ред.
66
Библейски град в среден Ханаан; освен това е име на Ханаански княз в град Сихем, който измамил и насилил Дина, дъщерята на Яков, а после е убит от Симеон и Левий (синове на Яков). — Бел. ред.