Както и се надявах, Берит отново изчезна в книгата, като дим, отнесен от вятъра. Въздъхнах облекчено.
— Интересно четиво — рече тих глас зад мен.
Обърнах се рязко. Граф Сен Жермен се бе промъкнал незабелязано в стаята. Подпираше се на бастун с изкусно гравирана дръжка. Високата му, слаба фигура бе впечатляваща както винаги, а тъмните му очи — много будни.
— Да, много интересно — измърморих несигурно.
Но после се съвзех, затворих книгата и потънах в дълбок реверанс. Когато отново се надигнах, изплувайки от полите на роклята ми, графът се усмихваше.
— Радвам се, че дойде — каза той, хвана ръката ми и я поднесе към устните си. Докосването едва се усещаше. — Струва ми се необходимо да задълбочим приятелството си, тъй като първата ни среща премина малко… злополучно, нали?
Нищо не отвърнах. При първата ни среща основно се бях занимавала с това да пея наум националния химн, графът бе направил няколко обидни коментара за липсата на интелигентност при жените като цяло и при мен в частност, и накрая ме бе душил и заплашвал по един доста нетрадиционен начин. Имаше право — срещата ни наистина бе преминала малко… злополучно.
— Замръзнала си — рече той. — Ела и седни тук. Аз съм вече възрастен мъж и не мога да стоя прав дълго време.
Засмя се, пусна ръката ми и седна на креслото зад бюрото. На фона на всичките си книги отново заприлича на собствения си портрет — мъж с аристократични черти, живи очи и бяла перука, обгърнат от аура на тайнственост и опасност.
Не ми остана друг избор, затова се настаних в другото кресло.
— Интересуваш ли се от магии? — попита той и посочи купчината с книги.
Поклатих глава.
— Не и до миналия понеделник, ако трябва да съм честна.
— Ситуацията е много необичайна, нали? През всичките тези години майка ти те е оставила да вярваш, че си едно съвсем обикновено момиче. И изведнъж установяваш, че си важна част от една от най-големите тайни на човечеството. Можеш ли да си представиш защо го е направила?
— Защото ме обича. — Исках да го кажа като въпрос, но вместо това прозвуча много уверено.
Графът се засмя.
— Да, така мислят жените! Любов! Значението на тази дума наистина се преувеличава от вашия пол. Любовта е отговорът на всичко — винаги ме трогва, когато чуя това. А понякога ме развеселява, зависи от ситуацията. Явно това, което жените никога няма да разберат, е, че мъжете имат съвсем различна представа за любовта от тях.
Замълчах.
Графът наклони леко глава на една страна.
— Но на жените, без всеотдайната представа за любовта, ще им е много трудно да се подчиняват на мъжете във всяко отношение. — Опитах се да запазя безизразно изражение на лицето си. — В наше време („И слава богу“, помислих си) това се е променило. При нас мъжете и жените са равнопоставени. Никой не трябва да се подчинява на другия.
Графът отново се засмя, този път смехът му продължи малко по-дълго, сякаш бях казала някой наистина добър виц.
— Да — рече накрая той. — Разказаха ми за това. Но, повярвай ми, без значение какви права са отпуснати на жените, това не променя с нищо природата на хората.
Е, какво можех да отговоря на това? Май най-добре нищо. Както Сен Жермен току-що бе отбелязал — природата на хората трудно можеше да се промени — бе нещо, което се отнасяше и за него.
Известно време той продължи да ме наблюдава с развеселена усмивка, а после изведнъж рече:
— Магия… според предсказанието би трябвало да разбираш от това. Рубин, надарен с магията на гарвана, затваря кръга сол мажор, който дванайсетте образуват.
— Вече много пъти съм чувала това. Но никой не можа да ми каже какво всъщност представлява магията на гарвана.
— Гарванът с рубиненочервените крила, между световете чува на мъртъвците песента, едва опознал цената и мощта, силата се надига и затваря се кръгът…
Повдигнах рамене. Нищо не се разбираше от тези стихчета.
— Това е само едно предсказание със съмнителен произход. Не е задължително да отговаря на истината. — Той се облегна назад в креслото си и отново се отнесе, наблюдавайки ме. — Разкажи ми нещо за родителите си и дома ти.
— Родителите ми? — Изненадах се. — Всъщност няма много за разказване. Баща ми почина от левкемия, когато бях на седем. Докато не се разболя, беше доцент в университета в Дърам, където живяхме до смъртта му. След това майка ми се премести заедно с мен, брат ми и сестра ми в Лондон, в къщата на родителите си. Сега живеем там с леля ми, братовчедка ми и пралеля ми Мади. Мама работи като служител в администрацията на една болница.