Очевидно имаше право. Това изобщо не ми се нравеше. Костваше ми голямо усилие да го погледна в очите.
Той продължаваше да се усмихва топло и приятелски.
— Мое малко момиче, много е важно да научиш, че никоя жена не може да предявява претенции за собственост над някой мъж. Жени, които го правят, свършват живота си необичани и самотни. Колкото е по-умна една жена, толкова по-рано ще се приспособи към природата на мъжа.
Що за смахнати дрънканици!
— О, но разбира се, ти си още много млада, нали? Струваш ми се много по-незряла от други момичета на твоята възраст. Вероятно сега влюбена за първи път.
— Не — измърморих.
Напротив. Напротив! Във всеки случай за първи път чувството беше такова. Толкова опияняващо. Толкова екзистенциално. Толкова болезнено. Толкова сладко.
Графът се засмя тихо.
— Няма причина да се срамуваш. Щях да съм разочарован, ако не беше така.
Бе казал същото и по време на соарето, когато се бях разплакала заради изпълнението на цигулка на Гидиън.
— По принцип е много просто: влюбената жена ще се жертва, без да се замисли, заради възлюбения си — каза Сен Жермен. — Би ли дала живота си за Гидиън?
Предпочитах да не се стига дотам.
— Не съм мислила за това — отвърнах объркано.
Графът въздъхна.
— За съжаление, благодарение на съмнителното покровителстване на майка ти, вие двамата все още не сте прекарали много време заедно, но дори и сега съм впечатлен колко добре се е справил със задачата си. Любовта буквално струи от очите ти. Любовта и ревността!
„Каква задача?“
— Няма нищо по-лесно за предвиждане от реакцията на влюбена жена. Никой не е толкова лесен за контролиране колкото жена, ръководена от чувствата си към даден мъж — продължи той. — Обясних това на Гидиън още на първата ни среща. Разбира се, донякъде съжалявам, че той изхаби толкова енергия заради твоята братовчедка… как се казваше тя? Шарлот?
Зяпнах го. Поради някаква причина си спомних за видението на пралеля Мади за сърцето от рубин, лежащо върху скална козирка на ръба на пропастта. Идеше ми да си запуша ушите, за да не ми се налага да слушам повече нежния глас.
— В това отношение той е много по-обигран, отколкото бях аз на неговите години. И трябва да му се признае, че е надарен от природата с множество предимства. Какво тяло само, като на Адонис! Какво красиво лице, каква грация, какъв талант! Вероятно не му се налага да прави нищо, за да падат сърцата на момичетата в краката му.
„Лъвът надава рев във фа диез мажор, гривата от диамант, multiplicatio, слънцето заслепява…“
Истината ме удари сякаш с юмрук в стомаха. Всичко, което бе направил Гидиън, докосванията му, жестовете, целувките, думите… всичко това е било просто с цел да ме манипулира. За да се влюбя в него, както преди мен Шарлот. За да ме контролира по-лесно. А графът беше напълно прав: не му се бе наложило да прави почти нищо. Глупавото ми момичешко сърце само бе паднало в краката му.
Представих си как лъвът пристъпва към рубиненото сърце на ръба на пропастта и го помита с едно-единствено движение на лапата си. Като на забавен каданс то падна, удари се ниско долу в земята и се разби на хиляди мънички капчици кръв.
— Чувала ли си го как свири на цигулка? Ако не си, ще се погрижа. Няма по-добро средство от музиката за превземането на женското сърце. — Графът погледна замечтано към тавана. — Това беше трик, използван от Казанова. Музика и поезия.
Щях да умра. Чувствах го съвсем ясно. Там, където допреди малко се намираше сърцето ми, се разпростря смразяващ студ. Той се прокрадна в стомаха ми, краката, ръцете и накрая в главата ми. Като в трейлър на филм, случилото се през последните дни премина през съзнанието ми, съпроводено от музиката на „The winner takes it all“. От първата целувка в онази изповедалня до обяснението му в любов преди малко в подземието. И всичко това бе една добре планирана манипулация — с изключение на някои прекъсвания, в които вероятно е бил самият себе си — перфектно изпълнена. И онази проклета цигулка ме бе довършила.
Въпреки че по-късно се опитах да си спомня, не можех да кажа за какво точно бяхме говорили с графа, защото откакто студът бе завладял тялото ми, всичко ми бе станало безразлично. Хубавото бе, че Сен Жермен бе водил по-голямата част от разговора ни. С нежния си, приятен глас ми разказа за детството си в Тоскана, за позорното петно на незаконния си произход, за трудностите да открие истинския си баща, и как още като момче се е занимавал с тайните на хронографа и предсказанията. Наистина се опитвах да го слушам, защото знаех, че ще трябва да повторя всяка дума пред Лесли, но това не помогна — мислите ми кръжаха единствено около осъзнаването на собствената ми глупост. Неистово копнеех да остана сама, за да мога най-сетне да се разплача.