Това не е първият език. Всяко животно използва някакъв тип език. Дори насекомите като пчели и мравки имат сложни механизми за комуникация, чрез които се информират взаимно за местонахождението на храната. Нито пък това е първият устен език. Много животни, включително всички видове маймуни и човекоподобни маймуни, използват устни езици. Например зелената морска котка използва различни типове крясъци, за да комуникира. Зоолозите са разграничили онази разновидност, която означава „Внимание! Орел!“, от друга, която означава „Внимание! Лъв!“ Когато изследователите пускат запис на първия тип крясък, групата от маймуни спира да прави обичайните неща и поглежда към небето със страх. Когато същата група чува запис на втория тип всички бързо се покатерват на близкото дърво. Homo sapiens може да произведе много повече отделни звуци в сравнение с тези маймуни, но китовете и слоновете притежават не по-малко впечатляващи способности. Папагалът може да каже всичко, което може да каже и Айнщайн, като допълнително умее да имитира звън на телефон, блъскане на врата, вой на сирени. Предимството на Айнщайн пред папагала не се крие в гласа. Какво тогава е специалното на нашия език?
Най-често срещаният отговор е, че той е удивително гъвкав. Ние можем да свържем ограничен брой звуци и знаци, генерирайки безкрайно много изречения, всяко от които има собствен смисъл. По този начин сме в състояние да поемаме, съхраняваме и предаваме изумително количество информация за околния свят. Зелената морска котка може да извика на своите другари „Внимание! Лъв!“, но модерните човешки същества могат да разкажат на приятелите си, че тази сутрин близо до завоя на реката е имало лъв, преследващ стадо бизони. Те могат също така да опишат точното местоположение и различните пътища, водещи до него. Разполагайки с тази информация, останалите могат да седнат заедно и да обмислят дали да тръгнат към реката, за да прогонят лъва и да уловят бизон.
Друга теория също допуска, че нашият уникален език се е развил като средство за споделяне на информация за света. Но най-важната информация, която е трябвало да бъде предадена, не е за лъвове и бизони, а за самите човешки същества. Езикът ни се е развил като средство за клюкарстване. Според тази концепция Homo sapiens е на първо място социално животно. Социалното сътрудничество е нашия ключ за оцеляване и възпроизводство. Не е било достатъчно да знаем къде се намират лъвовете и бизоните, много по-важно било да знаем кой кого мрази, кой е честен и кой е измамник.
Количеството информация, която всеки един от нас трябва да получи и запази, за да може да действа адекватно на постоянно променящите се отношения между няколко десетки индивиди, е удивително голямо. (В група от петдесет души има 1225 връзки между отделните индивиди и безброй по-сложни социални корелации.) Всички човекоподобни маймуни демонстрират силен интерес към подобна социална информация, но те не могат ефективно да клюкарстват. На неандерталците и древния Homo sapiens вероятно също не им е било лесно да шушукат зад гърбовете си — едно зловредно умение, което всъщност е от ключово значение за сътрудничеството при наличие на голям брой индивиди. Новите езикови способности, които модерният Homo sapiens придобива преди около 70 000 години, му позволяват да клюкарства неограничено дълго. Сигурната информация за това на кого може да се има доверие означава, че малките групи могат да станат по-многобройни и Homo sapiens е в състояние да развие по-тесни връзки и по-усложнени типове сътрудничество. (Robin Dunbar, Grooming, Gossip and the Evolution of Language (Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1998).
Теорията за клюкарстването може да звучи като шега, но е подкрепена от много изследвания. Дори днес огромната част от човешката комуникация — независимо дали става дума за електронни писма, за телефонни разговори или за статии във вестниците — е клюка. Тази дейност ни се удава толкова естествено, че изглежда като че ли нашия език се е развил именно с тази цел. Мислите ли, че професорите по история си говорят за причините за Втората световна война по време на обяд или пък че ядрените физици прекарват кафе паузите на конференциите, бъбрейки си за кварки? Да, понякога. Но по-често те си шушукат за колежката, която е хванала съпруга си в изневяра, или за скандала между ръководителя на катедрата и декана, или за мълвата, че друг колега си е купил лексус с парите, отпуснати за научен проект. Клюките обикновено са насочени към лошите постъпки на другите. Клюкарите са истинската четвърта власт, журналистите, които информират общността и така я предпазват от измамници и използвачи.