Има ясни граници по отношение на размера на групите, които могат да бъдат формирани и поддържани по такъв начин. За да функционират подобни общности, всички членове трябва да са тясно свързани. Две шимпанзета, които никога не са се срещали, никога не са встъпвали в битка и не са се пощили взаимно, няма да знаят дали могат да си имат доверие, дали взаимопомощта си струва и кое от тях има по-висока позиция в йерархията на групата. В естествена среда една стандартна група шимпанзета се състои от двайсет до петдесет индивида. С нарастването на броя социалният ред започва да се разпада, като може да се стигне до разрив и отделяне на част от животните в нова общност. Единични са случаите, в които са наблюдавани групи, по-големи от сто индивида. Отделните общности рядко си сътрудничат и като цяло са в постоянна конкуренция за територия и храна. Има документирани случаи на дълготрайни вражди между различни групи и дори случай на „геноцид“, при който повечето от членовете на съседната група са били систематично унищожавани. (Frans de Waal, Chimpanzee Politics: Power and Sex among Apes (Baltimore: Johns Hopkins University Press, 2000); Frans de Waal, Our Inner Ape: A Leading Primatologist Explains Why We Are Who We Are (New York: Riverhead Books, 2005))
Подобен социален ред вероятно е съществувал в общностите на ранните хора, включително и на древния Homo sapiens. Човекът, както и шимпанзето, притежава социални инстинкти, които позволяват формирането на приятелства и йерархии, както и съвместно ловуване и битки. Но отново както и при шимпанзетата тези социални инстинкти функционират само в рамките на малки групи, характеризиращи се с тесни лични връзки. Когато групата се разрасне твърде много, социалният й ред се дестабилизира и тя се разцепва. Дори ресурсите в даден — особено благоприятен като условия за живот — регион да са достатъчни за 500 представители на архаичния Homo sapiens, просто не е възможно толкова много чужди един на друг индивиди да съжителстват. Как ще излъчат лидер, как ще разпределят ловните зони и партньорите си?
В зората на когнитивната революция умението за клюкарстване помага на Homo sapiens да изгради по-многобройни и по-стабилни групи. Но дори то има своите ограничения. Социологически изследвания показват, че максималният „естествен“ размер на група, организирана чрез клюката, е около 150 индивида. Те не биха могли нито лично да познават, нито да клюкарстват пълноценно с повече от 150 души.
Дори днес критичният праг на организациите се движи около това магично число. Под него общностите, бизнес организациите, социалните мрежи и военните единици функционират най-вече въз основа на лични познанства и клюки. Няма необходимост от формална йерархия, титли и правилници за поддържане на реда. (Dunbar, Grooming, Gossip and the Evolution of Language, 69-79; Leslie C. Aiello and R. I. M. Dunbar, ‘Neocortex Size, Group Size and the Evolution of Language’, Current Anthropology 34:2 (1993), 189) Взвод от трийсет войници или дори рота от сто може да функционира чудесно само благодарение на личните връзки при минимално ниво на формална дисциплина. Един уважаван сержант може да стане „краля на ротата“ и да упражнява контрол дори без издаване на заповеди. Малък семеен бизнес може да оцелее и да процъфтява без борд на директорите, изпълнителен директор или счетоводен отдел.
Но когато прагът от 150 индивиди бъде прескочен, нещата вече не стоят по този начин. Не е възможно военна част, наброяваща хиляди, да се командва така, както това се прави при наличие на един взвод. Успешните семейни компании обикновено преживяват криза, ако нараснат и наемат повече служители. Ако не преформулират стратегията си, те обикновено изчезват.
Как Homo sapiens съумява да прескочи този критичен праг и да създаде градове с десетки хиляди обитатели и империи, управляващи стотици милиони? Тайната може би се крие в появата на фикцията. Голям брой непознати могат да си сътрудничат успешно, вярвайки в общи митове.
Всяко мащабно човешко начинание — модерна държава, средновековна църква, древен град или архаично племе — почива на общ мит, който съществува единствено в колективното въображение. Църквите се основават на общи религиозни митове. Двама католици, които никога преди не са се срещали, могат въпреки това да поемат заедно на кръстоносен поход или да събират средства за изграждането на болница, защото и двамата вярват, че Бог се е въплътил в човешко тяло и е позволил неговият син да бъде разпънат на кръст, за да изкупи греховете на човешкия род. Държавите се крепят на общи национални митове. Двама сърби, които никога преди не са се срещали, могат да рискуват живота си, за да спасят другия, защото и двамата вярват в съществуването на сръбската нация, в сръбската им родина и национален флаг. Правните системи също са вкоренени в общи юридически митове. Двама юристи, които не се познават, могат въпреки това да обединят сили и да защитят някой напълно непознат, защото вярват в съществуването на закони, справедливост, човешки права — и в парите, които получават под формата на такси.