Какво предлага пшеницата освен гладната смърт на момиченцето от Китай? Тя не предлага нищо на хората. Но дава нещо на Homo sapiens като вид. Култивирането на пшеницата осигурява много повече храна от единица територия и по този начин позволява на Homo sapiens да увеличи броя си експоненциално. Около 13 000 г.пр.Хр., когато хората са се изхранвали с диви растения и животни, районът около оазиса Йерихон в Палестина можел да изхрани най-много една група от около сто относително здрави индивиди. Около 8500 г.пр.Хр., когато дивите растения освобождават място на полята с пшеница, оазисът изхранвал едно село, разпръснато върху голяма територия, но гъсто населено. Неговите около хиляда обитатели страдали от много повече болести и от недохранване.
Общата „валута“ на еволюцията не са гладът или болката, а копията от спиралата на ДНК. Точно както икономическият успех на една компания се измерва единствено чрез доларите в банковата й сметка, а не чрез щастието на нейните служители, така еволюционният успех на вида се мери по броя копия на неговата ДНК. Ако няма копия, видът изчезва, точно както една компания фалира, когато няма пари. Ако един вид може да се похвали с много копия на ДНК, това е успех и видът процъфтява. От такава перспектива 1000 копия винаги са по-добре от 100. Това е същността на земеделската революция: повече хора могат да бъдат поддържани живи при по-лоши условия на живот.
При все това защо трябва индивидите да се интересуват от тази еволюционна сметка? Защо един разумен човек ще влоши жизнения си стандарт, за да умножи броя копия от генома на Homo sapiens? Никой не се е съгласявал на подобна сделка: земеделската революция е клопка.
КЛОПКАТА НА ОХОЛСТВОТО
Налагането на земеделието е бавен процес, продължил хилядолетия. Представителите на вида Homo sapiens, събиращи гъби и ядки и преследващи сърни и зайци, не се установяват изведнъж на едно място, започвайки да орат земята, да сеят пшеница и да носят вода за посевите от близката река. Промяната настъпва поетапно, като всяка фаза включва съвсем малка трансформация на всекидневието. Homo sapiens достига Средния изток преди около 70 000 години. През следващите 50 000 години нашите предшественици водят своето благополучно съществуване, без да се занимават със земеделие. Естествените ресурси в района са достатъчни, за да изхранват живеещите там общности. Във времена на изобилие се раждат малко повече деца, а във времена на недостиг — малко по-малко. Човекът, както много бозайници, има хормонални и генетични механизми, които му помагат да контролира възпроизводството. В по-благоприятни периоди момичетата съзряват полово по-рано и вероятността за забременяване е по-голяма. В неблагоприятни периоди пубертетът закъснява и раждаемостта намалява.
Към тези естествени механизми за контрол се прибавят и културни. Бебетата и малките деца, които се движат бавно и изискват много внимание, са бреме за събирачите, водещи номадски живот. Затова те се стремят между децата им да има разлика поне от три-четири години. Жените постигат това, като кърмят на поискване до голяма възраст (това значително понижава вероятността от забременяване). Другите методи включват цялостно или частично въздържане от сексуални контакти (легитимирано допълнително и посредством културни табута), аборт и понякога детеубийства. (Katherine A. Spielmann, A Review: Dietary Restriction on Hunter-Gatherer Women and the Implications for Fertility and Infant Mortality’, Human Ecology 17:3 (1989), 321-345) През тези дълги хилядолетия хората от време на време се хранят с пшеничено зърно, но това е страничен компонент от диетата им. Преди около 18 000 години след последната ледникова епоха започва етап на глобално затопляне. С покачването на температурите се увеличават и валежите. Новият климат е изключително подходящ за пшеницата и другите зърнени култури в Средния изток и те се разпространяват на по-обширни пространства. Хората започват да се хранят с повече пшеница и в замяна непреднамерено я разпространяват допълнително. Тъй като е невъзможно тя да се консумира, без първо да бъде отсята, смляна и термично обработена, онези, които я събират, трябва да я занесат във временните си селища, за да я обработят. Пшеничните зърна са малки и многобройни, така че било неизбежно някои от тях да паднат по обратния път към лагера. С течение на времето все повече пшеница израствала по пътеки, по които хората минавали най-често.
Изгарянето на гори и шубраци също било от полза за пшеницата. Огънят унищожавал дърветата и храстите, позволявайки на нея и на други треви да се възползват изцяло от слънчевата светлина, водата и хранителните вещества в почвата. На местата, където пшеницата била в изобилие и имало достатъчно дивеч и други източници на храна, човешките общности можели да си позволят постепенно да се откажат от номадския начин на живот и да се установят в сезонни и дори постоянни селища.