Данните за 2002 г. са още по-удивителни. От 57 милиона починали едва 172 000 са загиналите във военни конфликти и 569 000 са жертва на престъпления (общо 741 000 души, чийто живот е отнет насилствено от други хора). За сравнение, самоубилите се са 873 000. (‘World Health Report, 2004’, World Health Organisation, 124, посетено на 10 декември 2010 г., http://www.who.int/whr/2004/en/report04_en.pdf ) Оказва се, че в годината след атаките от 11 септември, въпреки всички приказки за войни и тероризъм, средният човек по света е било по-вероятно да се самоубие, отколкото да бъде убит от терорист, войник или наркодилър.
В повечето части на света хората си лягат нощем, без да се страхуват, че посред нощ съседното племе може да обгради селото им и да избие всички. Заможни граждани на Великобритания пътуват ежедневно от Нотингам до Лондон през Шърудската гора без да изпитват страх, че банда весели разбойници в зелени одежди могат да им устроят засада и да отнемат парите им в полза на бедните (или, което е по-вероятно, да ги убият и да вземат парите за себе си). Учителите вече не бият учениците, родителите не продават децата си в робство, когато нямат пари, а жените са наясно, че законът забранява на съпрузите им да ги бият и да ги затварят вкъщи. На все повече места по света това се превръща в норма.
Отстъплението на насилието се дължи до голяма степен на възхода на държавата. През цялата история повечето насилие е било следствие на локални вражди между семейства и общности. (Данните показват, че дори днес локалната престъпност е далеч по-смъртоносна от международните войни.) Както видяхме, първите земеделци, които не познавали други типове политическа организация освен локалната общност, били жертви на жестоко насилие. (Raymond С. Kelly, Warless Societies and the Origin of War (Ann Arbor: University of Michigan Press, 2000), 21. Вж. също Gat, War in Human Civilisation, 129-131; Keeley War before Civilisation.) С възхода си царствата и империите обуздали локалните общности и нивата на насилие спаднали. В децентрализираните царства на средновековна Европа на 100 000 жители били убивани между 20 и 40 души. В последните десетилетия, когато държавата и пазарът са станали всемогъщи и традиционните общности са изчезнали, убийствата са едва девет на 100 000 души и повечето от тях са в слаби държави като Сомалия и Колумбия. В централизираните европейски държави средното ниво е едно убийство годишно на 100 000 жители. (Manuel Eisner, ‘Modernization, Self-Control and Lethal Violence’, British Journal of Criminology 41:4 (2001), 618-638; ‘World Report on Violence and Health: Summary, Geneva 2002’, World Health Organization, посетено на 10 декември 2010 г., http://www.who.int/whr/2001/en/whr01_annex_en.pdf ;‘World Health Report 2004’, World Health Organisation, 124, посетено на 10 декември 2010 г., http://www.who.int/whr/2004/en/report04_en.pdf )
Определено има и случаи, в които държавата използва своята сила, за да убива собствените си граждани и те изпъкват в колективните ни спомени и страхове. През XX в. десетки или дори стотици милиони души са избити от силите за сигурност на собствените им държави. Въпреки това, погледнато от птичи поглед изглежда, че контролираните от държавата съдилища и полицейски сили са увеличили нивото на сигурност в световен мащаб. Дори при потисническите диктатури обикновеният човек е много по-малко вероятно да загине от ръцете на друг човек, отколкото в предмодерните общества. През 1964 г. в Бразилия е установена военна диктатура, която управлява страната до 1985 г. За тези 20 години режимът избива няколко хиляди бразилци. Хиляди други са хвърлени в затвора и са подложени на мъчения. Дори и в най-лошите години обаче обикновеният бразилец от Рио де Жанейро е било далеч по-малко вероятно да загине от човешка ръка от средния член на племената ваорани, аравете или яномамо. Това са туземни народи, живеещи в сърцевината на амазонските дъждовни гори, където няма армия, полиция и затвори. Антропологическите изследвания показват, че между една четвърт и половината от мъжете в племето загиват рано или късно в резултат от насилствени конфликти заради собственост, жени или престиж. (Walker and Bailey, ‘Body Counts in Lowland South American Violence’, 30.)
СЛЕД КРАЯ НА ИМПЕРИИТЕ
Вероятно може да се спори дали насилието в рамките на националните държави се е увеличило, или е намаляло след 1945 г. Никой не може да отрече обаче, че насилието в международен мащаб е ударило дъното. Вероятно най-очевидният пример за това е рухването на европейските империи. Винаги в историята империите са потушавали въстанията с железен юмрук, а когато настъпел нейният край, всяка империя използвала всичките си сили, за да предотврати краха си, което обикновено било съпътствано от кръвопролития. След края настъпвала анархия и борба кой да вземе властта. След 1945 г. повечето империи избират мирно преждевременно пенсиониране. Тяхното рухване беше относително бързо, спокойно и методично.