През 1945 г. Великобритания владее около една четвърт от нашата планета. Трийсет години по-късно нейната територия обхваща няколко малки острова. Междувременно тя остъпва колония след колония, при това без кръвопролитни престрелки, без да загуби повече от 1000 войници и без много други жертви. Поне известна част от заслугите, които обикновено се приписват на Махатма Ганди, трябва да бъдат отдадени на Британската империя. На нейно място изникват множество независими държави, повечето от които установяват стабилни граници и съжителстват мирно със своите съседи. Вярно е, че десетки хиляди души загиват по време на предсмъртната агония на Британската империя, а на няколко места отстъплението й води до разпалване на етнически конфликти, довели до смъртта на стотици хиляди души (най-вече в Индия). Въпреки това, сравнявайки техния брой със средните стойности за дълги периоди от време, можем да кажем, че изтеглянето на Британската империя от нейните колонии протича изключително мирно и дисциплинирано. Френската империя е по-упорита. Нейното рухване води до кървави ариергардни сражения във Виетнам и Алжир, отнели живота на стотици хиляди души. Все пак французите също се изтеглят от другите свои владения бързо и ненасилствено, оставяйки след себе си уредени държави, а не хаос.
Крахът на съветския блок през 1989 г. е още по-мирен въпреки избухването на етнически конфликти на Балканите, в Кавказ и Централна Азия. Никога преди това такава велика империя не е изчезвала така бързо и тихо. Съветската империя не е преживявала военни поражения с изключение на това в Афганистан, външни инвазии, въстания или мащабни кампании на гражданско неподчинение от типа на водената от Мартин Лутър Кинг. Към 1989 г. СССР все още разполагат с милиони войници, десетки хиляди танкове и самолети, а също и с ядрени оръжия, достатъчни да изличат цялото човечество няколко пъти подред. Червената армия и армиите на държавите от Варшавския договор остават лоялни на властващите. Ако нейния главнокомандващ Михаил Горбачов беше издал заповед, Червената армия щеше незабавно да открие огън по подчинените на империята народи.
Въпреки това съветският елит и комунистическите режими в цяла Източна Европа (с изключение на Румъния и Сърбия) решават да не използват дори и малка част от военната сила, която имат на свое разположение. Когато осъзнават, че комунистическата система е изчерпана, те се отказват от употребата на сила, признават провала си, стягат багажа си и се прибират вкъщи. Горбачов и колегите му се отказват без бой не само от съветските завоевания от Втората световна война, но също и от много по-старите завоевания на царисткия режим в Прибалтика, Украйна, Кавказ и Централна Азия. Ужасяваща е самата мисъл какво би се случило, ако Горбачов беше избрал да се държи като сръбските управници или като французите в Алжир.
АТОМИЗИРАНИЯТ СВЯТ
Независимите държави, появили се на мястото на империите, проявяват забележителна незаинтересованост към войната. С много малко изключения след 1945 г. нито една държава не е нахлувала в друга, за да я завладее и погълне. Подобен тип завоевания са поантата на политическата история от незапомнени времена. Това е начинът, по който възникват повечето велики империи. Повечето владетели и техните поданици биха очаквали нещата да си останат така. Завоевателни кампании като тези на римляните, монголците и османците днес не са възможни. След 1945 г. нито една независима държава, призната от Обединените нации, не е била завладявана и заличена от картата на света. Ограничени международни конфликти все още избухват от време на време и все още в тях намират смъртта си милиони души, но войната вече не е норма, а изключение.
Мнозина вярват, че изчезването на международните военни конфликти е специфично за богатите демокрации в Западна Европа. В действителност мирът достига Европа, след като вече се е възцарил в други части на света. Последните истински войни в Южна Америка са войната между Перу и Еквадор през 1941 г. и войната между Боливия и Парагвай през 1932-1935 г. Преди тях на континента не е имало истинска война от 1879-1884 г., когато Чили воюва от едната страна, а Боливия и Перу — от другата.
Рядко разглеждаме арабския свят като особено мирно място. Въпреки това само веднъж откакто арабските държави са получили независимост някоя от тях е започвала пълнокръвна военна операция срещу друга (това е иракската инвазия в Кувейт през 1990 г.). Разбира се, имало е множество погранични сблъсъци (например между Сирия и Йордания през 1970 г.), както и въоръжени интервенции на територията на друга държава (например на Сирия в Ливан), множество граждански войни (в Алжир, Йемен и Либия), както и цял куп преврати и бунтове. Въпреки това, ако изключим войната в Залива, между арабски държави не е имало открита война. Ако разширим обхвата до целия мюсюлмански свят, ще добавим само още една война — тази между Иран и Ирак. Не е имало войни между Турция и Иран, Пакистан и Афганистан или Индонезия и Малайзия.