Постигнатото по този начин спокойствие е така дълбоко, че нито един от онези, които прекарват живота си в трескаво преследване на приятни усещания, не може дори да си го представи. Представете си човек, седящ от десетилетия край морския бряг, приветствайки определени „добри“ вълни, стремейки се да предотврати тяхното разбиване в брега и същевременно отблъсквайки определени „лоши“ вълни, стремейки се да избегне тяхното доближаване. Ден след ден той стои край морето и се занимава с това влудяващо упражнение. В крайна сметка сяда на пясъка и просто оставя вълните да идват и да се отдръпват сами. Какъв покой би изпитал тогава!
Тази идея е така чужда на съвременната либерална култура, че когато западното Ню ейдж движение се натъква на прозренията на будизма, то ги превежда на либерален език, с което ги преобръща наопаки. Неговите последователи често твърдят: „Щастието не зависи от външни условия. То зависи само от това, което ние самите усещаме. Хората трябва да спрат да се стремят към външни постижения като богатство и социален статус и да възстановят връзката с вътрешното си аз.“ Иначе казано, „щастието извира отвътре“. Това е точно същото, което твърдят и биолозите, но е точно обратното на това, което твърди Буда.
Буда би се съгласил със съвременната биология и с Ню ейдж, че щастието не зависи от външни условия. Неговото по-важно и далеч по-дълбоко прозрение е, че истинското щастие не зависи и от вътрешните ни преживявания. Всъщност колкото повече значение им придаваме, колкото повече желания ги съпътстват, толкова повече страдаме. Препоръката на Буда е да спрем не само преследването на външни постижения, а и на вътрешни преживявания.
Време е да обобщим. Въпросниците за субективно благополучие целят да го определят посредством вътрешните ни преживявания, поради което разглеждат стремежа към щастие като преследване на конкретно емоционално състояние. От друга страна, много традиционни философии и религии като будизма приемат, че ключът към щастието е самопознанието — разбирането на това кои сме в действителност. Повечето хора погрешно се идентифицират със своите чувства, мисли, влечения и антипатии. Когато изпитват гняв, те си мислят: „Аз съм гневен. Това е моят гняв.“ Поради това те прекарват живота си в отбягване на едни усещания и стремеж към други, без да осъзнават, че те не са своите усещания, че неуморното преследване на тези усещания е причина за всички страдания.
Ако това е така, то цялото ни разбиране на историята на щастието може да се окаже погрешно. Може би не е чак толкова важно дали очакванията на хората намират удовлетворение и дали те се радват на приятни усещания. Основният въпрос е дали хората са наясно с истината за самите себе си. Какви са свидетелствата, които показват, че днес ние сме в по-непосредствен досег с тази истина в сравнение с древните събирачи или средновековните селяни?
Учените започват да изследват историята на щастието едва преди няколко години и все още са на етапа на формулиране на изходни хипотези и търсене на подходящи изследователски методи. Прекалено рано е да приемаме категорични изводи, слагайки край на дебат, който едва сега започва. Важно е по-скоро да усвоим колкото се може повече алтернативни подходи и да поставяме правилните въпроси.
Повечето исторически изследвания се фокусират върху големите идеи на великите мислители, смелостта на воините, милосърдието на светците и креативността на творците. Те ни казват много за сплитането и разплитането на социалната тъкан, за възхода и упадъка на империите, за въвеждането и разпространението на технологиите. Въпреки това те не ни казват как всичко това се отразява върху отделните хора с техните радости и страдания. Това е най-голямата празнина в историята. Нека започнем да я запълваме.
ГЛАВА 20
КРАЯТ НА HOMO SAPIENS
В началото на тази книга историята беше представена като следващ етап в спектъра на физиката, химията и биологията. Човекът е подчинен на същите физични сили, химически реакции и процеси на естествен отбор като всички останали живи създания. Естественият отбор може и да му е осигурил много по-широко поле за изява, отколкото е предоставено на който и да било друг организъм, но то все пак има своите граници. От това следва, че въпреки всичките си усилия и достижения Homo sapiens е неспособен да преодолее биологично фиксираните си граници.