Това не е научна фантастика. Сюжетът на повечето фантастични романи описва свят, в който хора, същите като нас, се възползват от върхови технологии — движещи се със светлинна скорост космически кораби и лазерни пистолети. Етическите и политическите дилеми, имащи отношение към тях, са заимствани от нашия свят, те пресъздават емоционалните и социалните напрежения на фона на един футуристичен пейзаж. От друга страна, технологиите от бъдещето имат потенциала да преобразят самия Homo sapiens, заедно с неговите емоции и желания, а не само използваните от нас превозни средства и оръжия. Какво е един космически кораб в сравнение с вечномлад киборг, лишен от сексуалност и възможност да се възпроизвежда, който може да споделя пряко мислите си с други създания, чиято способност за запаметяване и концентрация превишава хиляда пъти нашата, който никога не е гневен или тъжен, но притежава емоции и желания, които дори не можем да си представим?
Фантастичните романи рядко описват подобно бъдеще, тъй като то по дефиниция не може да бъде описано точно. Създаването на филм за живота на подобен суперкиборг би напомняло на опита „Хамлет“ да бъде представен пред публика от неандерталци. Бъдещите господари на света вероятно ще се различават от нас повече, отколкото ние от неандерталците. Докато ние и неандерталците сме хора, нашите наследници ще бъдат по-скоро богове.
Физиците определят Големия взрив като сингулярност. Това е точка, в която всички познати ни природни закони губят валидността си. Времето също не съществува. Затова е безсмислено да казваме, че нещо е съществувало „преди“ Големия взрив. Може би с бърза крачка се приближаваме към нова сингулярност, в която всички понятия, чрез които осмисляме нашия свят — аз, ти, мъж, жена, любов, омраза, — ще станат неприложими. Всичко случващо се отвъд тази точка за нас няма да има смисъл.
ПРОРОЧЕСТВОТО НА ФРАНКЕНЩАЙН
През 1818 г. Мери Шели публикува „Франкенщайн“ — разказ за учен, създал изкуствено същество, което излиза извън контрол и сее опустошение около себе си. През последните два века същата история е разказвана отново и отново по безброй начини. Тя се е превърнала в един от стожерите на новата митология на науката. На пръв поглед историята на Франкенщайн цели да ни предупреди, че ако се опитаме да си играем на Бог и да създаваме сами живот, ще бъдем наказани сурово. Тя има и по-дълбоко значение.
Митът за Франкенщайн показва на Homo sapiens, че дните му са преброени. Освен ако не настъпи ядрена или екологична катастрофа, разказва той, технологическият напредък скоро ще доведе до заместването на Homo sapiens с напълно различни създания, притежаващи не само различен физически облик, но и различен когнитивен и емоционален свят. За повечето хора това е изключително тревожна перспектива. Иска ни се да вярваме, че в бъдеще хора също като нас ще пътуват от планета на планета с бързи космически кораби. Не допускаме възможността създания с нашите емоции и личностна идентичност вече да не съществуват, а мястото ни да бъде заето от непознати за нас форми на живот, пред чиито способности нашите бледнеят.
Намираме утеха в идеята, че доктор Франкенщайн е създал ужасяващо чудовище, което трябва да унищожим, за да спасим самите себе си. Разказваме историята по този начин, защото това предполага, че ние сме най-добрите възможни същества и никога не е имало и няма да има по-съвършени от нас. Всеки опит да бъдем усъвършенствани е обречен на провал, тъй като дори телата ни да може да бъдат подобрени, човешкият дух е неприкосновен.
За нас не би било лесно да проумеем факта, че учените могат да създават духове също както и тела и че някой доктор Франкенщайн от бъдещето един ден може да създаде нещо, което наистина да ни превъзхожда — нещо, което да гледа на нас със същото снизхождение, с което ние се отнасяме към неандерталците.
Не можем да бъдем сигурни дали днешните Франкенщайновци са в състояние да осъществяват това пророчество. Бъдещето е неизвестно и би било изненадващо, ако прогнозите от последните няколко страници до една бъдат осъществени. Историята ни учи, че онова, което изглежда непосредствено предстоящо, може никога да не се случи поради непредвидени пречки, а други невъобразими възможности да станат действителност. Когато започва ядрената епоха през 40-те години на XX в., се появяват много апокалиптични прогнози за света през 2000 г., а когато „Спутник“ и „Аполо 11“ разпалват въображението на хората, се появяват много пророци, според които до края на века ще живеем в космически колонии на Марс и Плутон. Малка част от тези предсказания се сбъдват. Но пък никой не успява да предвиди интернет.