Аманда Ашли
Сара
ЧАСТ ПЪРВА
ЕДНА ЛЮБОВ, ЕДИН ЖИВОТ
ПРОЛОГ
Саламанка, 1995
Самотният надгробен камък се издигаше унило върху малко възвишение. Белият мрамор сияеше подобно на крайбрежен фар в непрогледна тъмнина. Над земята се стелеше гъста сива мъгла, за да посрещне надвисналите облаци, но той не се нуждаеше от светлина, за да намери пътя към гробището, нито за да прочете надписа върху камъка.
Сара. Повече от петдесет години бяха заедно. Ако им бяха отредени още петдесет или сто, пак нямаше да бъдат достатъчно. Тя бе запълнила празнотата в живота му, бе прогонила мрака изпълващ бездната на прокълнатата му душа.
Пронизан отново от болката, той тихо въздъхна:
— Защо, Сара?
Въпросът изтръгнат от дълбините на сърцето му, отекна в тишината.
Защо, защо, защо…
Прокле се, че й бе позволил да си отиде, въпреки че нямаше друг избор. Обичаше я повече от всичко на света.
— Сара, любима, върни се при мен.
Болката от раздялата им все още беше остра и изгаряща, както бе в нощта, в която тя умря в ръцете му.
Ръката му бавно погали студения мраморен камък, после той се отпусна върху земята, покрила тленните й останки. Но жената, която бе обичал повече от живота си, си бе отишла. Нейната душа бе напуснала земята и бе отлетяла към небето, което бе забранено за него.
Сара…
Другата половина на сърцето му.
Неговата утеха в един тъмен и самотен свят.
„Сара, Сара, защо ме напусна? Нима ти бях толкова противен, че не желаеше повече да бъдеш с мене?“
От устата му се изтръгна мъчителен стон. Знаеше, че не е справедлив. Тя го бе приела такъв, какъвто бе. Обичаше го с всяка фибра на тялото си, с всеки удар на сърцето си. Каквато и мъка и болка да изпитваше сега, колкото и да страдаше, не бе заради решението на Сара, а заради това, което представляваше самият той.
Притисна лице към влажната трева, затвори очи и си припомни как започна всичко…
ГЛАВА 1
Англия, 1881
През последните тринадесет години той я наблюдаваше, притаен в сенките. Следеше как отново и отново сменяха тежките скоби, обхванали краката й. Неизлечимо заболяване на долните крайници, така казваха лекарите, което не й позволяваше да ходи…
Бе видял как надеждата постепенно помръква в огромните й сини очи, докато приемаше факта, че никога няма да тича и да играе както другите момичета, които живееха в сиропиталището. По-късно, когато тя порасна, той усети отчаянието й от осъзнаването, че навярно никога няма да се омъжи или да има деца и ще изживее дните си в самота. Никой няма да я обича, няма да има семейство, което да я оплаква или да я помни, когато си отиде от тази земя.
Той бе единственият, прозрял дълбокото й отчаяние, мъката, обгърнала сърцето й… Единственият, който разбираше копнежа й да тича, докато дъхът й секне, под златните лъчи на слънцето. Или да броди под сребристите сенки на луната.
Само той бе чувал приглушените й ридания в нощта. Пред другите тя понасяше храбро недъга си, но когато оставаше сама в стаята си ридаеше с горчиви сълзи, сълзи, които разяждаха душата му като отрова.
Никога не бе възнамерявал да й разкрие присъствието си. Никога. Искаше само да я наблюдава — невидим призрак, който споделя самотата й и по този начин поне малко облекчава своята.
И ето сега, през тази топла лятна нощ отново се бе притаил в сенките под прозореца на стаята й.
Знаеше, че бе прекарала следобеда седнала в парка, разположен срещу сиропиталището, загледана в играещите деца и младите влюбени двойки, които се разхождаха хванати за ръце из широките алеи.
Гледаше как животът минава покрай нея.
Пропусна вечерята и си легна рано, но не заспа. Лежеше неподвижно, а запалената свещ рисуваше бледи сенки по лицето й.
Обгърнат от сенките на мрака отвън на верандата, той усети как сърцето й се свива от болка. Тя тихо говореше на себе си.
— Можеш да го направиш, Сара Джейн — изрече решително. — Да, можеш! Знам, че можеш. Лекарите може пък да грешат!
През следващите пет минути той я наблюдаваше как тя с мъка се премести до края на леглото, как се надигна с охкане и как спусна предпазливо краката си, докато опрат до хладния под.
— Можеш да го направиш — тя пое дълбоко дъх, вкопчи се в колоната до горната табла на леглото и се изправи на крака.
За един кратък миг остана така, а по челото й избиха капчици пот. После пусна колоната.
Чу се тихо проклятие, краката й се огънаха и тя падна на пода.